Откритото небе ме зовеше. Опитах се да се успокоя, отпуснах се назад на седалката. Контролната сфера, дроселът и лостът за височина бяха съвсем същите като тези, които познавах. Можех да се справя.
— Готова ли си? — попита Ем-бот.
В отговор включих на свръхскорост.
Изстреляхме се напред и напредналото му овладяване на джи форса се включи на мига. Очаквах да бъда притисната към седалката, но дори не усетих скоростта, макар да бяхме на максимална свръхскорост.
— Ангели небесни-и-и — прошепнах.
— Хубаво е, а? — обади се Ем-бот. — Много по-добър съм от онези кораби, с които си губиш времето.
— Може ли да ускорим повече от това?
— Не и с един бустер. При мен е предвидено място за два малки бустера под крилата, така че е възможно.
Ускорихме малко по-бавно отколкото ставаше с Поко — което бе лесно обяснимо при положение, че бяхме по-тежки от моя клас изтребител, а използвахме същия бустер. Забелязах разликата, когато набрахме скорост. Минахме над Маг-6, Маг-7, Маг-8… Ангели небесни, едно Поко щеше да се тресе и всеки момент да се разпадне. Само че Ем-бот достигна Маг-10, а аз не усетих нищо. Беше гладко пътуване, също както при Маг-1.
Опитах няколко маневри при тази скорост и машината откликваше на всички команди. От доста време не ми се беше случвало да компенсирам случайни завои, но бързо се справих. Намалих до обичайната скорост за близък бой и упражних лавиране, след това остри завои.
Всичко мина толкова добре, че ускорих на Маг-3 отново, след това изпълних няколко сложни маневри за избягване на противника. Отклонения встрани, завъртане и рязък лупинг с превключване на свръхскорост при спускането.
Това бе съвършенство. Истинско съвършенство.
Трябваше да се качи Дърдорко в това чудо. Или може би Джорген. Дължах му го, задето ми помогна с бустера. Той щеше да мрънка, задето съм го принудила да дойде чак до моята дупка — тъй като той мрънкаше и се цупеше почти за всичко — но определено щеше да се наслади на летенето. Да се извисиш, да се освободиш от всички задръжки и очаквания и…
И… защо изобщо следвах тези мисли отново? Тръснах глава, насочих вниманието си към летенето.
— Помисли си само колко страхотен ще бъдеш в битка — казах на Ем-бот.
— Ти ми обеща.
— Обещах тази вечер да не те включвам в битка — отвърнах. — Но не съм обещавала да не опитвам да променя мнението ти. Защо се страхуваш?
— Не се страхувам. Следвам заповеди. Освен това с какво ще бъда полезен в битка? Нямам деструктори.
— Не ти трябват. ОМП работи, както и светлинното копие. С твоята маневреност и тези инструменти можем направо да разбием креляните. Те ще гонят сянката ни, след това сянката ни ще погълне техните! Ще бъде направо невероятно!
— Пумпал — заговори той. — Заповедите ми са да не участвам в битки.
— Ще намерим начин да променим това. Не се притеснявай.
— Ами… — той не беше убеден. — Може би… може да направим нещо, което да задоволи необичайното ти човешко желание да участваш в истинска битка. Тръпка ли искаш? Ами ако ти прожектирам битка?
— Като симулатор ли?
— Нещо такова! Мога да прожектирам холограма с повишена достоверност на капака на кокпита и така ще имаш чувството, че участваш в битка. Така ще се преструваш, че се опитваш да бъдеш убита, докато на мен няма да ми се налага да пренебрегвам заповедите си.
— Какво? — попитах аз, обзета от любопитство. Поне щях да тествам как реагира по време на симулация. — Да го направим.
— Иди на единайсет хиляди фута и аз ще те пусна в битката за Висина.
— Но аз върнах касетата на Коб.
— Направих копие. — Той се поколеба за момент. — Зле ли постъпих? Мислех, че ще пожелаеш…
— Не, не, всичко е наред. Това ли е единствената битка, която можеш да ми пуснеш?
— Единствената, която е 3-D. Това проблем ли е? О! Баща ти. Това е битката, в която баща ти е станал предател, нещо към което си емоционално уязвима заради чувствата за предателство и несъответствие! О-па.
— Всичко е наред.
— Вместо това мога да се опитам да…
— Всичко е наред — натъртих аз и отидох на височината, която той беше посочил, като използвах дросела, за да заема позиция. — Започни симулацията.
— Добре, добре. Няма нужда да се цупиш само защото съм те обидил.
В миг се озовах насред битката.
Беше като симулация, с тази разлика, че се намирах в истински кораб. Всичко холограмно блестеше и бе леко прозрачно, сякаш бях заобиколена от призраци — което бе точно така, защото можех да различа реалността и да не се натъкна неочаквано на скала или нещо друго.