Ем-бот каза, че просто ще пусне записа върху капака, но на мен ми се струваше триизмерен. А пък боят беше невероятно реалистичен, особено когато включих бустера и се присъединих — Ем-бот дори се постара да пресъздаде звуците в кокпита, докато корабите профучаваха покрай нас.
— Мога да симулирам деструктори — заяви Ем-бот, — въпреки че не са ми инсталирани.
Ухилих се, след това заех позиция с два изтребителя на ЗСД. Когато се гмурнах в преследване на крелянски кораб, на който някой друг беше свалил щита с ОМП, Ем-бот промени симулацията и целта ми експлодира в приятен облак от светлина.
— Добре — подхвърлих. — Как да активирам сензорите за близост?
— Аз мога да ги активирам. Готово.
— Много удобно. Какво друго можеш да изпълняваш с вербална команда?
— Имам достъп до комуникациите и стелт активатора, мога да включа отново щита, когато кажеш. Според галактическия закон обаче ми е забранено да контролирам бустери и оръжейни системи — включително ОМП. Нямам физическа връзка с тези системи, освен за да направя диагностика.
— Добре тогава — отвърнах. — Включи говора на щурмовия командир — искам да чуя записите, все едно са в реално време.
— Дадено — отвърна той и радиото се включи. — Искам да подчертая, че аудиото може да не е в синхрон в образа, тъй като ти въздействаш на прогреса на битката.
Кимнах и се хвърлих в битката.
И беше великолепно. Лавирах и стрелях, включвах ОМП и увеличавах скоростта. Променях траекторията си през виртуалното бойно поле, пълно с бляскави светлини, експлодиращи кораби и отчаяни бойци. Управлявах невероятно маневрен кораб, чувствах как се адаптирам към него, как предимството е мое. Свалих четирима креляни за половин час — личен рекорд, — без да понеса никакви поражения освен няколко бегли одрасквания по щита.
Най-важното бе, че съм в безопасност. Нито един от приятелите ми не беше в опасност. Беше съвършено ново ниво на симулация, но без заплаха за живота на когото и да било.
Страх, шепнеше нещо у мен. Страх от битка. Страх от загуба. Този глас почти не спираше да говори вече.
По челото ми изби пот, сърцето ми блъскаше. Съсредоточих се над крелянин, обстрелван с деструкторен огън от друг кораб. Щитът му щеше да падне всеки момент. Прицелих се и…
Покрай мен профуча кораб, деструкторите бълваха огън, той ме изпревари в атаката и взриви кораба. Познах го веднага. Беше татко.
Друг кораб зае мястото си на партньор зад баща ми.
— Ем-бот — заговорих аз и усетих как потръпвам. — Включи аудио за тези двамата.
Каналът пропука, гласът на щурмовия командир заглъхна. Вместо това се включих в директната линия между татко и Мелез.
— Добър изстрел, Преследвач — зазвуча гласът на Коб. Беше неговият глас, но без циничното звучене. — Горещи скали, днес си направо неудържим!
Татко направи лупинг. Последвах го и застанах зад него, от другата страна на Коб. Бях партньор… на татко. Най-великият човек, когото някога бях познавала.
Предателят.
Мразя те, помислих си аз. Как си могъл да направиш онова, което си направил? Не се ли замисли какво ще причиниш на семейството си?
Той зави и аз го последвах, придържах се към блестящата му, прозрачна форма, докато преследваше два крелянски кораба.
— Ще включа ОМП. Виж дали ще успееш да ги свалиш.
Потиснах неочаквано избуялите чувства, когато чух отново гласа на татко. Как бе възможно едновременно да мразя и обичам този човек? Как да свържа образа му — толкова висок в деня, когато излязохме на повърхността — с ужасните неща, които научих, че е направил?
Стиснах зъби и се опитах да се фокусирам над битката. Креляните се включиха в огромното меле от кораби, почти се сблъскаха с изтребители на ЗСД. Татко ги последва, изви в лупинг. Коб изостана.
Аз не се откъсвах от татко, държах се плътно до крилото му. В този момент преследването бе всичко и светът около мен изчезна. Бяхме единствено аз, призракът на татко и вражеският кораб.
Завой надясно.
Бързо изправяне.
Нов завой.
Отново надясно.
Заобиколи тази експлозия.
Вложих всичко в това преследване и въпреки това изостанах малко. Завоите на татко бяха твърде остри, движенията твърде точни. Въпреки че разчитах на по-добрата маневреност на Ем-бот, татко беше по-добър от мен. Той разчиташе на дългогодишен опит и знаеше кога да ускори, кога да завие.
Имаше нещо… нещо повече…
Съсредоточих се над крелянския кораб. Той зави надясно. Татко го последва. Той се устреми нагоре. Татко го последва. Зави наляво…