Подобен контрол, помислих си аз и отпуснах лявата ръка на дросела, а дясната върху контролната сфера, пъхнах пръстите в дупчиците. Преди бях седяла в симулатор в музея, но никога в истински кораб.
Бръкнах в джоба си, напипах значката на татко, която бях взела от скривалището преди да вляза в тунелите. Вдигнах я и я оставих да заблести на светлината на гривната. Същото ли беше изпитвал татко, това великолепно чувство на принадлежност, когато е седял в пилотската кабина? Какво ли щеше да си помисли, ако знаеше, че дъщеря му прекарва времето си като лови плъхове? Че се намира в прашна пещера, вместо да се яви на теста за пилоти?
Че се е предала, вместо да се бори?
— Не съм се предала! — заявих. — Не съм избягала!
Е… може и да бях. Но какво друго можех да направя? Как да се боря срещу цялата система. След като лично адмирал Железен юмрук — главата на ЗСД — не ме искаше, не можех да направя нищичко.
В мен нахлу гняв. Разочарование, омраза. Мразех ЗСД заради начина, по който се бяха отнесли към баща ми, гняв към мама и учителите — всички възрастни, които ми бяха позволили да мечтая, макар да са знаели истината.
Затворих очи и почти усетих мощта на корабния бустер зад себе си. Почти усетих тласъка на джи форса, докато завивах. Усетих мириса на свеж, чист въздух, изтеглен от горните слоеве на атмосферата и вкаран в пилотската кабина.
Исках да го почувствам повече от всичко друго. Когато обаче отворих очи, се озовах отново в старата, счупена антика. Никога нямаше да летя. Те щяха да ме отпратят.
Един глас зашепна някъде в ума ми.
Ами ако това е тестът?
Ами ако… ами ако искат да видят какво ще направя? По дяволите, ами ако госпожа Вмиър ме е излъгала? Ами ако избягах за нищо — или по-лошо, ако току-що доказах, че наистина съм страхливка, също като татко, както твърдят всички?
Изругах, проверих часовника на светлинната гривна. Четири часа. Разполагах с четири часа до теста. Бях прекарала почти целия ден в обиколки. Нямаше начин да успея да се върна в Огнен рай навреме. Дали пък нямаше да успея?
— Устреми се към звездите, Спенса — прошепнах.
Трябваше да опитам.
5.
Връхлетях в стаята за теста също като изтребител, включил бустера на свръхскорост.
Прекъснах висока, възрастна жена в бяла униформа на адмирал. Имаше сребърна коса до раменете и тя се намръщи, когато спрях на прага. След това премести веднага поглед към часовника на стената.
Втората стрелка отброи още едно деление. В този миг стана осемнайсет часа.
Бях успяла. От мен течеше пот, гащеризонът ми беше скъсан, прашен от близката ми среща с къс от космическите отломки. Важното обаче бе, че бях успяла.
Никой в стаята не каза и дума. Намирахме се в правителствените сгради в центъра на Огнен рай — близо до асансьорите към повърхността. Стаята беше натъпкана с чинове; имаше поне сто хлапета. Не си бях давала сметка, че има толкова много седемнайсетгодишни в пещерите на Дръзки, а единственото желание на тези бе да станат пилоти.
В този момент всички до един ме бяха зяпнали.
Вирнах брадичка и се опитах да се престоря, че всичко си е в реда на нещата. За съжаление единственият свободен чин, който забелязах, се намираше точно пред жената със сребърната коса.
Познавах ли я? Това лице…
По дяволите.
Тази не беше от младшите адмирали, пред мен стоеше Джуди Айвънс, самата „Железен юмрук“. Тя беше сред Първите граждани, шеф на ЗСД, така че бях виждала лицето ѝ на стотици снимки и статуи. Та тя беше сред най-важните хора на света.
Закуцуках към чина пред нея, постарах се да не издавам смущението си — нито болката си. Тичането насам беше свързано с множество лудешки спускания със светлинното въже през пещери и тунели. Мускулите ми протестираха от усилието, десният ми крак се схвана от крампа в мига, в който седнах.
Намръщих се и пуснах торбата на пода до мястото си. Един помощник я грабна и я отнесе някъде отстрани в стаята, тъй като не ни беше позволено да имаме нищо на чина освен молив.
Затворих очи, но след това ги отворих едва-едва, когато чух далечен глас да шепти наблизо.
— О, благодаря на стария свят.
Дърдорко ли беше това? Вдигнах поглед и го забелязах през няколко редици. Сигурно беше пристигнал три часа по-рано, след това се беше тревожил, че ще закъснея. А нямаше причина да го прави. Пристигнах и дори имах половин свободна секунда. Намигнах му, след това се съсредоточих, за да не изкрещя от болка.