Татко зави наляво. Мога да се закълна, че го направи частица от секундата преди крелянина.
— Ем-бот — повиках го аз. — Отбележи времето на завоите на татко в сравнение с тези на крелянския кораб. Възможно ли е да реагира преди тях?
— Това е напълно невъз… Я!
— Какво? — попитах.
— Струва ми се, че правилното възклицание е АНГЕЛИ НЕБЕСНИ. Спенса, баща ти се движи преди креляните. Става част от секундата по-рано, но е истина. Изглежда записът ми, незнайно как, е изгубил синхрона си. За мен е напълно невъзможно един човек да предвиди ходовете толкова точно.
Присвих очи, включих на свръхскорост и отново се включих в преследването. Не спрях, докато не се озовах вътре в очертанието на кораба на татко, а сиянието на холограмата ме обгръщаше. Съсредоточих се не над него, а над крелянския кораб и се опитах да го следвам, докато се опитваше всячески да се измъкне.
Ляво. Дясно. Завъртане. Височина…
Не можех да го направя. Баща ми го следваше, не го изпускаше нито за секунда, след това включи ОМП, за да свали щита на врага. Те се завъртяха един около друг в усукан лупинг, също като две преплетени въжета. Аз напълно им изгубих дирята, изпаднах от сложната маневра, когато татко — незнайно как — дезактивира бустера в точния момент, за да изостане зад врага.
Крелянинът умря сред огнена светлина.
Татко се измъкна от гмуркането в мига, в който Коб извика възторжено по линията. Младият Коб определено бе ентусиаст.
— Преследвач — подхвърли той. — Те се оттеглят. Победихме ли… успяхме ли?
— Не — отвърна татко. — Прегрупират се. Да се върнем при другите.
Изчаках в моя кораб, наблюдавах как Коб и татко се връщат при другите пилоти.
— На това му се казва върховно пилотиране — похвали го Железен юмрук. — Само че, Преследвач, внимавай. Непрекъснато губиш партньора си.
— Дрън дрън дрън дрън дрън — сряза я Коб. — Преследвач, престани да взривяваш всичко; изглеждам много нескопосан. Честно, Железен юмрук.
— Ние се бием за оцеляването на цялото човечество, Мелез — отвърна Железен юмрук. — Поне веднъж се надявам да чуя нещо зряло от теб.
Усмихнах се.
— Тя звучи също като Джорген, когато ни казва нещо.
След това се обърнах и погледнах към креляните, които се прегрупираха в далечината. Наблизо изтребителите на ЗСД се подредиха отново в ескадри.
Знаех какво следва.
— Я погледни дупката в отломките горе — посочи Коб. — Рядко се вижда такова подреждане… Преследвач?
Вдигнах поглед, но симулацията не стигаше толкова високо, че да ми покаже отломките, за които говореха.
— Преследвач, какво има? — попита Коб.
— Това дефектът ли е? — попита Железен юмрук.
— Мога да контролирам дефекта си — отвърна татко. — Само че… — Какво беше това? Не бях чувала тази част преди.
Той мълча известно време.
— Чувам звездите. Виждам ги, Коб — рече татко. — Също както ги видях по-рано днес. Дупка в пояса отломки. Мога да мина през нея.
— Преследвач! — повика го Железен юмрук. — Остани в редицата.
Тази част я чух и миналия път. Изпитвах ужас да я чуя отново, но не можех да се насиля да накарам Ем-бот да я изключи.
— Мога да се промъкна, Джуди. Трябва да опитам. Трябва да видя. Чувам звездите.
— Върви — прошепнах заедно с Железен юмрук. — Вярвам ти.
Тя му беше имала доверие. Той не беше нарушил заповедите; той бе тръгнал с нейното разрешение. Това за мен имаше значение на фона на онова, което предстоеше да се случи.
Корабът на татко се завъртя, подемният пръстен сочеше надолу. Носът на самолета се устреми нагоре, той включи бустерите.
Видях го как полита и в ъглите на очите ми се събраха сълзи. Не можех да гледам повече. Не и отново. Моля те. Татко…
Посегнах към него. Протегнах ръка, колкото и да беше глупав жестът и… и с…
С нещо друго.
Тогава там горе чух нещо, идваше отгоре. Беше звук като хиляди музикални ноти, чиито звуци се преплитаха. Представих си, както бабчето ме беше учила, как се устремявам нагоре. Насочвам се към звездите…
Кокпитът ми притъмня, потънах в пълен мрак. След това около мен се появиха хиляди точици светлина.
Тогава тези точици се разтвориха. Милиони бели очи, също като звезди, всички се насочиха към мен, гледаха право в мен. Интересувах ги само аз. Те ме виждаха.
— Изключи! — изкрещях.
Тъмнината изчезна. Очите изчезнаха.
Бях отново в кокпита.
Опитвах се да си поема дъх, вдишвах и издишах, потях се.
— Какво беше това? — попитах, без да крия, че съм изпаднала в паника. — Какво ми показа? Какви бяха тези очи?
— Объркан съм — рече Ем-бот. — Нищо не съм направил. Не разбирам какви ги приказваш.