— Защо не пусна тази предишна част от разговора миналия път? Защо я скри от мен?
— Не знам откъде да започна! — отвърна Ем-бот. — Мислех, че искаш да чуеш тази част със звездите!
— Ами разговорът за дефекта? Ти знаеше ли за това?
— Хората имат много дефекти! — отвърна той с хленчещ глас. — Не разбирам. Мога да обработвам данни хиляда пъти по-бързо от ума ти, въпреки това не успявам да те следвам. Извинявам се, не знам!
Вдигнах ръце към главата, косата ми беше овлажняла от потта. Стиснах очи и продължих да дишам.
— Извинявам се — рече отново Ем-бот с тих глас. — Това трябваше да те развълнува, но аз се провалих. Трябваше да предвидя, че крехката ти човешка психика ще бъде повлияна от…
— МЛЪКВАЙ!
Корабът млъкна. Сгуших се в кокпита, опитах се да се захвана за здравия си разум. Какво се беше случило със самоувереността ми? Къде отиде детето, което бе толкова сигурно, че може да срази целият крелянски флот съвсем сама?
Остана някъде назад във времето, както детството на всеки друг…
Не мога да преценя колко дълго стоях така, прокарвах ръце през потната коса, поклащах се напред и назад. Ужасно главоболие ме притисна, пронизваща болка зад очите, сякаш някой завинтваше очите ми към черепа.
Болката ме накара да се съсредоточа. Помогна ми да се стегна, докато най-сетне забелязах, че все още се рея. Бях сама над празното поле, в чернотата на нощта.
Просто се върни, казах си аз. Иди да поспиш.
Неочаквано това ми се стори единственото, което исках най-много на света. Отначало бавно протегнах ръце към контрола и се насочихме към координатите на нашата дупка.
— Сега вече се страхувам от смъртта — рече тихо Ем-бот, докато летяхме.
— Какво? — попитах рязко.
— Написах подпрограма — обясни той, — за да симулирам чувствата на страх от смъртта. Исках да знам.
— Това е глупаво.
— Знам. Само че не мога да я изключа, защото се страхувам повече от това. Не е ли по-лошо, ако не се страхувам от смъртта?
Заех позиция над нашата дупка.
— Радвам се, че можах да летя с теб — каза Ем-бот. — За последен път.
— Това ми се струва… окончателно — рекох аз и нещо в мен потръпна в очакване.
— Трябва да ти кажа нещо — рече той. — Само че се притеснявам, че ще ти причиня допълнително емоционално сътресение.
— Казвай.
— Ама…
Говори.
— Аз… аз трябва да се изключа — заяви Ем-бот. — Сега вече ми е ясно, че ако ти позволя да се качваш в небето, ти няма да успееш да избегнеш битката. Такава е природата ти. Ако това продължи по същия начин, аз със сигурност ще бъда принуден да наруша дадените ми заповеди.
Приех казаното като физически удар, свих се. Не бе възможно да казва онова, което си мислех, че казва.
— Притаи се, каза той, когато се спуснахме в пещерата. Зареди с провизии. Не се включвай в битки. Това бяха заповедите ми и аз трябва да изпълня нарежданията на пилота. Така че това е последният път, в който летим заедно.
— Аз те поправих. Ти си мой.
Кацнахме.
— Сега ще се дезактивирам — рече той. — Докато пилотът ми не ме събуди. Извинявам се.
— Твоят пилот е мъртъв, при това от столетия! Сам го каза!
— Аз съм машина, Спенса — отвърна той. — Мога да симулирам чувства. Само че не ги притежавам. Трябва да следвам програмата си.
— Не, не трябва! На никой от нас не му се налага да го прави!
— Благодаря ти, че ме поправи. Сигурен съм, че… пилотът ми… ще бъде благодарен.
— Ти ще се изключиш завинаги — настоях. — Ще умреш, Ем-бот.
Последва мълчание. Светлините на конзолата започнаха да угасват една след друга.
— Знам — отвърна тихо той.
Отворих капака на кокпита, след това освободих коланите и се надигнах.
— Добре! — рекох. — Добре, умри като другите!
Скочих долу, след това се отдръпнах, когато светлините му за кацане се замъглиха, докато единствено няколко червени светлини в кокпита останаха да светят.
— Не го прави — помолих и неочаквано се почувствах съвсем сама. — Лети с мен. Моля те.
Последните светлини угаснаха, оставиха ме в пълен мрак.
44.
През следващите няколко дни тренирах на кораби, които ми се струваха тромави. Обикновени. Бяха с много по-ниско качество в сравнение с великолепните моменти, прекарани в кокпита на Ем-бот. Не помагаше и фактът, че използвахме тежки изтребители: клас Ларго, които бяха въоръжени до зъби с деструктори, а някои дори с ОМП ракети.
След това се прехвърлихме на изтребители клас Слатра, които приличаха повече на лъскави совалки или товарни кораби, вместо на истински изтребители. Те бяха снабдени с много на брой превключватели за защитен щит, които непрекъснато осигуряваха бариера за сигурността на особено важни товари или лица.