— Какво има, Пумпал? — попита той. — Не ми казвай, че ти трябва още една енергийна матрица.
Поех си дълбоко дъх.
— Веднъж каза, че ако имаме нужда да поговорим с някого, да се обърнем към теб. Каза, че това била работата ти на командир, да разговаряш с нас. Сериозно ли говореше?
— Аз… — Той сведе поглед. — Пумпал, извадих тези думи от наръчника си.
— Знам. Но сериозно ли го каза?
— Да. Моля те, кажи ми какво не е наред. Да не би да е заради напускането на Артуро?
— Всъщност, не — признах. — Въпреки че и това ми оказа влияние. — Прегърнах се, сякаш се опитвах да се стегна. Можех ли да му кажа? Можех ли да го изрека?
Джорген заобиколи колата, след това седна на предната броня.
— Каквото и да е станало, мога да го оправя.
— Нищо не оправяй — отвърнах. — Просто слушай.
— Ами… Добре.
Влязох в гаража и се настаних на бронята до него, погледнах към широко отворената врата на хангара. Вдигнах очи към небето и далечния пояс отломки.
— Баща ми — започнах, — той е бил предател. — Поех си дълбоко дъх. Защо бе толкова трудно да го кажа?
— Винаги съм се борила с тази мисъл — продължих. — Бях убедила себе си, че не е истина. Само че Коб ми позволи да изгледам записа на Битката за Висина. Татко не е избягал, както всички разправят. Направил е нещо много по-лошо. Той е преминал към другата страна и е свалил наши кораби.
— Знам — отвърна тихо Джорген.
Разбира се, че знаеше. Всички ли са знаели освен мен?
— Чувал ли си за нещото, наречено дефект? — попитах.
— Чувал съм, Пумпал, но родителите ми не ми обясниха какво е това. Наричат го глупост, каквото и да е то.
— Мисля… Мисля, че е нещо в човека, което го кара да служи на креляните. Това лудост ли е? Татко изведнъж се е присъединил към тях и е свалил свои колеги. Изглежда нещо се е случило, нещо странно. Това е очевидно.
— Като научих, че греша за него, разтърси се целият ми свят. Железен юмрук ме мрази, защото е имала доверие на татко, а той я е предал. Тя е сигурна, че аз имам същия дефект като него и използва сензори на шлема ми, за да ме тества.
— Това е тъпо — отвърна той. — Виж, родителите ми имат много заслуги. Можем да се обърнем към тях… — Той си пое дълбоко дъх и изглежда забеляза изражението ми. — Добре — спомни си той. — Няма да оправям нищо, само ще те слушам.
— Само слушай.
Той кимна.
Отново се прегърнах с ръце.
— Не съм сигурна дали мога да се доверя на собствените си сетива, Джорген. Има… знаци, които са се проявили при татко преди да премине на страната на врага. Същите знаци забелязвам у себе си.
— Какви например?
— Чувам звуци от звездите — прошепнах. — Виждам стотици точки светлина, които мога да се закълна, че са очи, които ме наблюдават. Изглежда изпускам от контрол всичко в живота си — или може би никога не съм имала контрол. И… Джорген, това е наистина ужасяващо.
Той се наведе напред, преплете пръсти.
— Ти знаеш ли за бунта на Дръзки? — попита.
— Имало е бунт?
Той кимна.
— Не би трябвало да знам за него, но чуваш разни неща, когато имаш родители като моите. През последните дни се появило неразбирателство за посоката, в която бил поел флотът. Половината кораби се разбунтували срещу командния състав. Сред бунтовниците бил и инженерният състав.
— Моите прадеди — прошепнах.
— Те са ни докарали на Метален рой — уточни Джорген. — Те станали причината да се разбием тук, за наше собствено добро. Само че… говори се, хората шушукат, че инженерите били в съглашение с креляните, че врагът ни искал да ни насочи тук, да попаднем в капан.
— Моите прадеди били от научния екип на Дръзки и също сме били на страната на бунтовниците. Родителите ми не искали хората да знаят за бунта — според тях, това единствено щяло да стане причината за приказки и разправии. Може и така да са възникнали приказките за тази глупост с дефекта, че креляните умеели да контролират умовете ни.
— Не мисля, че е глупост, Джорген — отвърнах. — Мисля… струва ми се, че е истина. Мисля, че ако аз отида в небето с останалите от вас, има вероятност… може да се обърна срещу вас всеки момент.
Той ме погледна, след това протегна ръка и я отпусна на рамото ми.
— Ти — заяви тихо той — си наистина невероятна.
Наклоних глава на една страна.
— Какво?
— Ти — повтори той — си невероятна. Всичко в моя живот е било планирано. При това много внимателно. Всяко нещо има смисъл. Разбирам го. След това се появяваш ти. Пренебрегваш авторитета. Следваш чувствата си. Говориш като някоя валкирия от скапана балада! Би трябвало да те мразя. Докато аз, напротив…
Той стисна рамото ми.
— Когато летиш, ти си невероятна. Толкова решителна, толкова умела, толкова страстна. Ти си истински огън, Пумпал. Когато всички останали са спокойни, ти си като разгоряла се клада. Красива си, като току-що изкован меч.