Усетих как у мен се надига топлина. Не бях готова да почувствам подобно нещо.
— Пет пари не давам за миналото — срещна погледа ми Джорген. — Пет пари не давам дали съществува риск. Искам да летиш с нас — защото съм напълно сигурен, че ще бъдем в по-голяма безопасност, когато си до нас. Независимо дали има митичен дефект или не. Готов съм да рискувам.
— Железен юмрук мисли, че е нещо като при татко.
— Пумпал. Не можеш да вземаш решения за бъдещето на базата на нещо, което не разбираме.
Погледнах го отново, срещнах очите му, които бяха наситено кафяви. В средата имаше оттенъци на светло сиво, точно около зениците. Досега не бях забелязвала.
Той неочаквано пусна рамото ми, отпусна се назад.
— Извинявай — рече той. — Преминах направо на режим „оправя“ вместо „слушай“, нали?
— Не, всичко е наред. Дори ми помогна.
Той се изправи.
— Значи… ще продължиш да летиш?
— Засега — примирих се аз. — Ще се постарая да не се блъскам в теб, освен когато не е абсолютно наложително.
Той се усмихна по напълно нетипичен за Досадник начин.
— Трябва да вървя — имам проба за новата униформа по случай дипломирането.
Изправих се и аз и двамата се спогледахме с неудобство. Последния път, когато имаше някакво подобие на задушевен разговор — онзи път на площадката за излитане — той ме беше прегърнал. Това все още ми се струваше странно. Вместо това му подадох ръка и той я пое. След това обаче се приведе към мен.
— Ти не си баща си, Пумпал — натърти той. — Запомни го. — След това стисна за пореден път рамото ми преди да се качи в автомобила си.
Отстъпих назад, за да му направя място да потегли, но след това осъзнах, че не знам какво да направя оттук нататък. Да се върна ли в базата, за да потренирам? Дали пък да не отида до пещерата на Ем-бот, където той си стоеше безжизнен? Какво да правя със свободното си време?
Отговорът ми се стори очевиден.
Крайно време бе да посетя семейството си.
45.
Вече бях свикнала с начина, по който хората се отнасяха към мен във Висина. Те даваха път на пилота, макар да бях все още кадет. На дългата улица пред базата фермерите и работниците ми се усмихваха приятелски или вдигаха одобрително юмрук.
Независимо от всичко това, останах шокирана от отношението в Огнен рай. Когато вратите на асансьора се отвориха, хората, които чакаха отвън, на мига ми направиха път, пуснаха ме да мина. Последва ме шепот, но вместо да чуя остри укорителни забележки, както обикновено, този път хората бяха изпълнени с възхищение, развълнувани. Та аз бях пилот.
Когато растях, се учех да гледам втренчено онези, които ме зяпаха. Сега обаче хората се изчервяваха и извръщаха очи — сякаш ги бяха хванали да крадат допълнителна порция храна.
Какъв странен сблъсък между стария ми живот и новия. Вървях бавно по улицата, когато вдигнах очи към покрива на пещерата, толкова високо над мен. На този камък не му беше мястото тук, не трябваше да ме ограничава вътре. Небето вече ми липсваше, да не говорим, че в пещерата беше горещо и задушно.
Минах покрай смрадливите фабрики, откъдето древният апарат бълваше светлина и топлина, превръщаше скалите в стомана. Минах покрай фабрика за енергия, която не знайно как превръщаше разтопената горещина от дълбините в електричество. Минах с бавна крачка под спокойната, предизвикателно вдигната ръка на Харалд Океанородни. Той държеше древен викингски меч и имаше огромен стоманен правоъгълник — изваян с остри линии и слънце — който се издигаше зад него.
По това време беше краят на средната смяна, затова си казах, че мама е на количката и продава. Най-сетне завих над ъгъла и я видях: слаба, горда жена в стар гащеризон. Износен, но чист. Косата ѝ стигаше до раменете, усещаше се, че е уморена, докато приготвяше поръчката на работник.
Останах на място, на улицата, несигурна как да продължа. В този момент си казах, че не съм ги навестявала достатъчно често. Мама ми липсваше. Нито веднъж не бях изпитала носталгия по дома — ловните ми експедиции като дете ме бяха подготвили за дългото време, което прекарвах далече, въпреки това копнеех да чуя успокояващия ѝ, макар и строг глас.
Докато се колебаех, мама се обърна и ме забеляза — и в същия миг се втурна към мен. Притисна ме в силна прегръдка преди да успея да кажа и дума.
Бях наблюдавала как останалите деца растат и стават по-високи от родителите си, докато аз си останах по-ниска от нея — и когато тя ме гушна, за момент се почувствах като дете. Бях на сигурно, уютно място. Бе лесно да планираш бъдещите си завоевания, когато се отпуснеш в тези ръце.