Позволих си отново да стана момиченцето от едно време. Престорих се, че опасностите не могат да ме докоснат.
Мама най-сетне се отдръпна и ме огледа. Пое кичур коса между пръстите си и изви вежда — беше станала дълга и сега се стелеше под раменете ми. Фризьорите на ЗСД ми бяха забранени през първата част от престоя ми, а след това просто свикнах да я нося дълга.
Свих рамене.
— Ела — покани ме мама. — Продуктите на тази количка няма да се продадат сами.
Това бе покана към по-простички времена — и в този момент това бе всичко, от което се нуждаех. Помогнах на мама, както винаги практична жена, да обслужи опашката, мъже и жени, които не можеха да повярват, че пилот кадет е зад количката.
Странно, че мама не подвикваше като други улични продавачи. Но пък пред количката ѝ винаги имаше някой, който да си купи храна. По време на кратко затишие, тя се зае да направи горчица, след това ме погледна.
— Ще се заемеш ли отново да ловиш плъхове?
Да се заема отново ли? Поколебах се и едва сега осъзнах, че тя не знае, че съм в отпуск. Тя… изглежда тя си мислете, че са ме изритали.
— Все още имам гащеризон — посочих аз, но недоумяващият ѝ поглед потвърждаваше, че не разбира какво имам предвид. — Мамо, все още съм в ЗСД. Днес ми дадоха отпуск.
Ъгълчетата на устата ѝ веднага се отпуснаха надолу.
— Справям се добре! — повиших глас аз. — Аз съм една от тримата пилоти, които останаха от ескадрата ми. Завършвам след три седмици. — Знам, че тя мразеше ЗСД, но не можеше ли да се гордее с мен?
Мама продължи да бърка горчицата.
Седнах на ниската стена, която опасваше улицата.
— Когато стана пълноправен пилот, ще се погрижа за теб. Няма да ти се налага да стоиш тук до късно вечер и да увиваш храна, а след това часове наред да буташ количката. Ще имаш голям апартамент. Ще бъдеш богата.
— Да не би да си въобразяваш, че искам всичко това? — попита мама. — Аз си избрах този живот, Спенса. Предложиха ми голям апартамент, спокойна работа. Единственото условие беше да подкрепя приказките им — да потвърдя, че той през всичкото време е бил страхливец. Отказах.
Наострих уши. Не бях чувала това досега.
— Докато съм тук — продължи мама — и продавам на този ъгъл, не могат да ни пренебрегват. Не могат да се преструват, че лъжите им са истина. Така имат живо доказателство, че са излъгали.
Това бе едно от… най-дръзките неща, които някога бях чувала. Но също така бе съвсем погрешно. Татко може и да не е бил страхливец, но бе предател. Кое беше по-лошото?
В този момент осъзнах, че проблемите ми са много по-дълбоки от сладките приказки на Джорген. По-дълбоки от тревогата ми за нещата, които бях видяла, или за предателството на татко.
Бях създала идентичността си убедена, че той не е страхливец. Това бе реакция към онова, което разправяха за татко, но бе също така и част от мен, най-дълбоката и най-важна част.
Самоувереността ми се разпадаше. Болката от загубата на приятелите бе част от причината… но страхът, че може да има нещо ужасно вътре в мен… това бе много по-стряскащо.
Този страх ме унищожаваше, тъй като не знаех дали мога да му устоя. Тъй като не знаех дали дълбоко в себе си съм страхливка или не. Дори не бях сигурна какво означава да си страхливец.
Мама седна до мен. Винаги толкова мълчалива, толкова ненатрапчива.
— Знам, че ти се иска да се радвам заедно с теб за онова, което си постигнала — наистина съм горда. Знам, че летенето винаги е било една от мечтите ти. Просто знам, че след като бяха толкова жестоки към наследството на съпруга ми, не очаквам да проявят внимание към живота на дъщеря ми.
Как да ѝ обясня? Да ѝ разкажа ли онова, което знам? Мога ли да призная пред нея страховете си?
— Как го постигаш? — попитах я най-сетне. — Как се примиряваш с нещата, които говорят за него? Как живееш като те наричат съпругата на страхливец?
— Открай време ми се струва — рече тя, — че страхливецът е човек, който се вълнува повече от онова, което хората казват, отколкото от онова, което е правилно. Смелостта не се отнася за това как те наричат хората, Спенса, важното е да познаваш себе си.
Поклатих глава. Тъкмо това беше проблемът. Аз не познавах себе си.
Само допреди четири кратки месеца си мислех, че мога да се боря с всичко, че знам всеки отговор. Кой да предположи, че като стана пилот, ще изгубя тази увереност?
Мама ме заоглежда. Най-сетне ме целуна по челото и стисна ръката ми.
— Нямам нищо против, че летиш, Спенса. Просто не ми е приятно, че съм те оставила да слушаш лъжите им по цял ден. Искам да познаваш него, не онова, което разправят за него.