— Колкото повече летя — отвърнах, — толкова повече ми се струва, че го опознавам.
Мама наклони глава на една страна, сякаш не се бе замисляла над това.
— Мамо… — започнах колебливо, — татко някога споменавал ли да е виждал… странни неща? Като поле с пръснати по него очи в мрака, очи, които го наблюдават?
Тя стисна устни в черта.
— Те са ти казали това, нали?
Кимнах.
— Той мечтаеше за звездите, Спенса — отвърна мама. — Да ги види без преграда. Да лети сред тях също както нашите прадеди. Това е всичко. Няма нищо повече.
— Добре — примирих се.
— Не ми вярваш. — Тя въздъхна, след това се изправи. — Баба ти има различно мнение от моето. Може би трябва да поговориш с нея. Но помни, Спенса. Трябва да избереш коя си. Наследство, спомени и миналото, те могат да ни послужат добре. Само че ние не можем да им позволим да ни определят. Когато наследството се превърне в кутия, вместо в извор на вдъхновение, значи нещата са отишли прекалено далече.
Намръщих се, объркана от тези думи. Значи бабчето имаше друго мнение? По кой въпрос? Независимо от всичко прегърнах мама отново и ѝ благодарих шепнешком. Тя ме побутна в посоката към апартамента ни и аз си тръгнах, обзета от странни, смесени чувства. Мама беше воин по свой начин като стоеше на този ъгъл и утвърждаваше невинността на татко с всяка мълчалива продажба на водораслово руло.
Това бе истинско вдъхновение. Донесе ми просветление. Разбирах я както никога досега. Същевременно тя грешеше за татко. Разбираше толкова много, ала грешеше за нещо много съществено. Бе същото както при мен до момента, в който наблюдавах как татко се превръща в предателя от Битката за Висина.
Пътят ми беше кратък до сбутаната ни сграда.
Минах пред огромната арка и в същия момент двама войници, които се връщаха от смяна, отстъпиха, за да ми направят път и отдадоха чест.
Това бяха Алуко и Джорс, досетих се, след като ги подминах. Те май дори не ме познаха. Не ме погледнаха в лицето; просто видяха пилотския гащеризон и ми сториха път.
Помахах на възрастната госпожа Хонг, която — вместо да ми се мръщи — наведе глава и хлътна в апартамента си, а след това затвори вратата. Вдигнах поглед към прозореца на апартамента ни от една стаичка и разбрах, че бабчето я няма, но когато я чух да тананика, се досетих, че е на покрива. Все още разтревожена от онова, което мама каза, аз се качих по стълбата до покрива на нашата кутийка.
Бабчето седеше с наведена глава, малка купчинка мъниста бяха пръснати пред нея на едно одеяло. Почти слепите ѝ очи бяха затворени, тя посягаше с изхабени пръсти и избираше зрънцата по усет, методично ги нанизваше, за да направи накити. Тананикаше тихо, лицето ѝ приличаше на браздите по смачканото одеяло пред нея.
— Я — възкликна тя, когато се поколебах на стълбата. — Сядай, сядай. Имах нужда от помощ.
— Аз съм, бабче — обадих се. — Спенса.
— Разбира се. Усетих те, че идваш. Сядай и сортирай тези мъниста по цветове. Не мога да различа зелените от сините — един размер са!
Това бе първото ми посещение от месеци и — също като мама — тя веднага ме накара да се заема с работа. Аз обаче имах въпроси към нея, но изглежда нямаше да успея да ги задам преди да се заема с онова, което тя искаше.
— Сините ще ги поставя от дясната ти страна — обясних, докато се настанявах, — а зелените от лявата.
— Добре, добре. За кого искаш да ти разкажа днес, миличка? За Александър, който покорил света ли? За викингската принцеса Хервор, която откраднала меча на мъртвеца? Може би за Беулф? Заради едно време ли?
— Всъщност, днес не искам приказка — отвърнах. — Говорих с мама и…
— Виж ти, виж ти — прекъсна ме бабчето. — Няма да има приказка. Какво ти се е случило? Да не би вече да са те развалили в пилотската школа?
Въздъхнах. След това реших да подходя от съвсем различна посока.
— Някой от тях бил ли е истински, бабче? — попитах. — Героите, за които говориш? Истински хора ли са били? От Земята?
— Може би. Има ли значение?
— Разбира се, че има — отвърнах и пуснах мънистата в чашка. — Ако не са били истински, тогава всичко е само една лъжа.
— Хората имат нужда от приказки, дете. Те ни вдъхват надежда и тази надежда е истинска. Ако е така, толкова ли е важно дали хората в тях са били истински?
— Защото понякога разпространяваме лъжи — отвърнах. — Както онова, което от ЗСД са разпространили за татко, което е много различно от нещата, които ние казваме за него. Това са две различни истории. И оказват различен ефект.