И в двата случая историите са грешни.
Пуснах ново мънисто в чашката.
— Омръзна ми да не знам кое е правилно. Омръзна ми да не знам кога да се бия, да не знам дали да го мразя или да го обичам и… и…
Бабчето спря работа и пое ръцете ми в нейните, кожата ѝ бе стара, но мека. Тя стисна пръстите ми и се усмихна с почти затворени очи.
— Бабче — започнах аз, най-сетне намерила сили и начин да го изрека. — Видях нещо. То доказа, че сме допуснали грешка по отношение на татко. Той… наистина е станал страхливец. Дори по-лошо.
— А-ха… — отвърна бабчето.
— Мама не вярва. Но аз знам истината.
— Какво са ти казали там горе, в пилотската школа?
Преглътнах и неочаквано се почувствах съвсем крехка.
— Бабче, те казват… казват, че татко е имал някакъв дефект. Недостатък, заложен дълбоко у него, който го е накарал да се присъедини към креляните. Казаха ми, че на Дръзки е имало бунт, че някои от прадедите ни също са били на страната на врага. Сега казват, че и аз имам същия дефект. И… да ти кажа, ужасена съм, че може и да са прави.
— Хм… — отвърна баба и наниза мънисто. — Дете, ще ти разкажа приказка за човек от миналото.
— Сега не е време за приказки, бабче.
— Тази е за мен.
Затворих уста. За нея ли? Тя почти никога не говореше за себе си.
Започна да разказва по своя разпокъсан, въпреки това впечатляваш начин.
— Татко беше историк на Дръзки. Той съхраняваше истории за старата Земя, за времената преди да започнем да пътуваме в космоса. Знаеш ли, че дори по онова време, с компютри и библиотеки и какви ли не начини за напомняне, за нас е било лесно да забравим откъде сме? Може би защото сме имали машини, които да помнят вместо нас, ние сме смятали, че можем напълно да разчитаме на тях.
— Това е друг въпрос. Тогава сме били номади сред звездите. Пет кораба: Дръзки и четири по-малки към него, за да пътуват на дълги разстояния. И множество изтребители. Били сме общност, създадена от по-малки общности, които са пътували заедно сред звездите. Отчасти наемен флот, отчасти търговски. Съставен изцяло от наши хора.
— Дядо е бил историк? — учудих се аз. — Мислех, че е бил инженер.
— Той работеше в машинното, помагаше на мама — отвърна бабчето. — Но истинското му задължение бяха приказките. Спомням си, че седях в машинното, слушах жуженето на машините, докато той говореше, гласът му отекваше сред метала. Но не това е приказката, която искам да ти разкажа. Историята е за идването ни на Метален рой.
— Ние не сме започнали войната, въпреки това тя ни е намерила някъде по пътя. Малкият ни флот от пет кораба и трийсет изтребители нямал избор, освен да се бие. Не сме знаели какво представляват креляните, дори по онова време. Не сме били част от голяма война, а по онова време комуникацията с планетите и космическите станции била трудна и опасна. Прабаба ти, моята майка била двигателят на кораба.
— Искаш да кажеш, че е работила над двигателите ли? — попитах, докато подреждах мънистата.
— Да, но в известен смисъл била двигателя. Тя можела да ги накара да пътуват сред звездите, една от малкото, които умеели да го правят. Без нея или някой като нея, Дръзки щял да се движи съвсем бавно. Разстоянието между звездите е огромно, Спенса. Единствено човек с определени умения може да задейства двигателите. Нещо, с което сме родени, но също така възприемано като много, ама много опасно.
Изпуснах сдържания въздух, изненадана, изпълнена със страхопочитание.
— Това ли е… дефектът?
Бабчето се приведе към мен.
— Те са се страхували от нас, Спенса, въпреки че по онова време са го наричали „отклонението“. Ние сме били отделен вид, инженерите. Били сме първите хора в космоса, смелите изследователи. На обикновените хора не им било никак приятно, че сме контролирали сили, които са им давали възможност да пътуват между звездите.
— Казах ти обаче, че историята е за мен. Спомням си деня, когато дойдохме на Метален рой. Бях с татко, в инженерния отсек. Голямо помещение, пълно с тръби, които в спомените ми изглеждат по-големи, отколкото са били в действителност. Миришеше на машинно масло и на сгорещен метал. Имаше и прозорец в една малка ниша, през който гледах навън и виждах звездите.
— Онзи ден ни обградиха. Говоря за враговете, за креляните. Бях ужасена, малкото ми сърце блъскаше, защото корабът се тресеше от изстрелите им. Цареше пълен хаос. На мостика — чух от нечии крясъци — бе станала експлозия. Стоях в нишата и наблюдавах как блестят червени копия светлина и чувах писъците на звездите. Едно малко, уплашено момиченце до къс стъкло.
— Капитанът се развика. Имаше висок, гневен глас. Бях ужасена, когато долових болката, паниката у толкова строг човек. Все още помня гласа му, докато крещеше на мама и даваше заповеди. А тя не беше съгласна с тях.