Седях, напълно забравила за мънистата, омагьосана. Не смеех да дишам. Беше ми разказала толкова много приказки, а нито веднъж тази.
— Може да се нарече бунт — продължи тя. — Не използвахме тази дума. Но имаше несъгласие. Учените и инженерите срещу командния състав и морските пехотинци. Работата е там, че нито един от тях не можеше да накара двигателите да работят. Единствено мама го можеше.
— Тя избра мястото и ни доведе тук. Метален рой. Но беше твърде далече. Твърде трудно. Тя умря от усилието, Спенса. Корабите ни бяха повредени при кацането, двигателите счупени, но ние изгубихме и нея. Душата на двигателите.
— Спомням си, че плачех. Спомням си как татко ме изнесе от разрушения кораб и аз се разпищях, протягах ръце към димящия корпус — гробницата на мама. Спомням си, че настоявах да разбера защо мама ни е изоставила. Чувствах се предадена. Бях още малка и не разбирах избора, който е направила. Избор на истински воин.
— Да умре ли?
— Да се жертва, Спенса. Воинът е нищо, ако няма за какво да се бори. Но ако има всичко, за което да се бори… тогава това означава всичко, нали?
Бабчето наниза мънисто, след това започна да връзва колието. Почувствах се… странно изтощена. Сякаш този разказ бе товар, който не очаквах да нося.
— Това е техният „дефект“ — уточни бабчето. — Наричат го така, защото се страхуват от способността ни да чуваме звездите. Майка ти открай време ми е забранявала да ти говоря за тези неща, защото не вярва, че са истина. Но много в ЗСД вярват — и за тях ние сме извънземни. Лъжат, казват, че мама ни е довела тук, защото креляните са искали да дойдем тук. След като вече нямат нужда от нас за двигателите на корабите — просто няма такива, — те ни мразят още повече.
— Ами татко? Видях го как се обърна срещу ескадрата си.
— Невъзможно — отсече бабчето. — ЗСД твърдят, че дарът ни превръща в чудовища, затова сигурно са измислили сценарий, който да го докаже. Така им е удобно да разкажат историята на човек с дефект, да кажат, че уж се е съюзил с креляните и се е обърнал срещу екипа си.
Отпуснах се, почувствах се… несигурна. Възможно ли е Коб да е излъгал за това? Нали Ем-бот каза, че няма начин записът да е бил манипулиран? На кого да се доверя?
— Ами ако е истина, бабче? — попитах. — Ти спомена и преди за жертвата на воина. Ами ако знаеш, че това в теб… че може да стане причина да предадеш някого? Да го нараниш? Ако мислиш, че може да си страхливец, може би тогава истинският избор е… просто да не летиш.
Бабчето мълчеше, ръцете ѝ не помръдваха.
— Пораснала си — заяви най-сетне тя. — Къде е малкото ми момиченце, което искаше да размахва нож и да покори света?
— Тя е много объркана. И малко изгубена.
— Нашият дар е нещо прекрасно. Той ни позволява да чуваме звездите. Той е дал възможност на мама да работи над двигателите. Не се страхувай от него.
Кимнах, въпреки това се чувствах предадена. Не трябваше ли някой да ми е разказал всичко това досега?
— Баща ти беше герой — отсече бабчето. — Спенса? Чуваш ли ме? Ти притежаваш дарба, не дефект. Можеш…
— Да чувам звездите. Да, вече го усетих. — Вдигнах очи, но покривът на пещерата пречеше.
Честно казано, вече не знаех какво да мисля. Идването ми тук ме беше объркало още повече.
— Спенса? — повика ме бабчето.
Поклатих глава.
— Татко ми каза да се устремя към звездите. Страхувам се обаче, че те са се устремили към него. Благодаря ти за историята. — Станах и тръгнах към стълбата.
— Спенса? — повика ме отново бабчето, този път толкова настойчиво, че се заковах на място.
Погледна ме, с млечнобелите си очи, фокусирани пред мен, и аз почувствах — незнайно как, — че тя успява да ме види. Когато заговори, гласът ѝ вече не трепереше. Вместо това звучеше властно, повелително, също като на генерал.
— Ако някога напуснем тази планета — започна тя — и избягаме от креляните, ние ще се нуждаем от твоята дарба. Разстоянията между звездите са огромни, толкова огромни, че един обикновен бустер няма да свърши работа. Не бива да се таим в мрака, защото се страхуваме от искрата у нас. Отговорът не е да угасим тази искра, а да се научим да я контролираме.
Не отговорих, защото не знаех какъв ще бъде отговорът ми. Заслизах надолу, отправих се към асансьорите и се върнах в базата.
46.
— Потвърждение по реда на подреждането — поиска Носа, командир на ескадра Кошмар. — Първо новобранците.
— Звездна едно, готов — обади се Джорген, след това се поколеба. Въздъхна. — Позивна: Досадник.