Бях изгубила съзнание.
Лежах там и гледах нагоре. Червени линии в далечината. Експлозии. Разцъфваше оранжева светлина. От тук, долу, приличаха на оранжеви цветя.
Обърнах се на една страна. Остатъците от моя Поко горяха наблизо, напълно унищожени.
Бъдещето ми, животът ми, горяха заедно с тях. Останах да лежа, докато битката не приключи и креляните не се оттеглиха. Джорген прелетя наблизо, за да се увери, че съм добре и аз му помахах, за да уталожа страха му.
Докато дойде да ме вземе спасителен екип — спусна се безшумно на подемния си пръстен — вече се бях разкопчала. Радиото и манерката ми бяха оцелели след катапултирането, тъй като бяха закачени на седалката; бях използвала радиото, за да съобщя къде се намирам, а от манерката пих вода. Един медик ме накара да седна в превозното им средство и ме прегледа, докато член на Корпуса по оцеляване излезе навън, за да провери изтребителя ми.
Когато най-сетне се върна, държеше клипборд.
— Е? — попитах тихо.
— Грав капс в седалката са те предпазили да си размажеш гръбнака — каза той. — Има малък проблем, заради камшичния удар, освен ако няма нещо друго, което не ми казваш.
— Не питах за себе си. — Погледнах жената от Корпуса, а след това се обърнах към моя Поко.
— Подемният пръстен е съсипан — отвърна тя. — Почти няма какво да се вземе.
Тъкмо от това се страхувах. Закопчах си колана, след това погледнах през прозореца, когато поехме. Горящият ми Поко се стопи в далечината, накрая изчезна.
Най-сетне се приземихме във Висина и аз слязох; бях схваната, цялото тяло ме болеше. Закуцуках напред. Усетих — още преди да я видя — че една от фигурите, застанали в сумрака на площадката за кацане, ще бъде адмирал Железен юмрук.
Разбира се, че беше дошла. Най-сетне разполагаше с основателна причина да ме изрита. Можех ли да я виня, след като знаех толкова много?
Спрях пред нея и отдадох чест. Колкото и да беше изненадващо, тя също ми отдаде чест. След това свали кадетската значка от униформата.
Не заплаках. В интерес на истината бях твърде уморена и главата ме болеше ужасно.
Железен юмрук завъртя значката между пръстите си.
— Госпожо? — повиках я аз.
Тя ми върна значката.
— Кадет Спенса Нощносянкова, освободена си от пилотската школа. По традиция, като кадет свален малко преди завършването, ще бъдеш включена в списъка на пилотите, към които да се обръщаме в случай че разполагаме с повече кораби.
Въпросните пилоти ги викаха единствено по нареждане на адмирала. Това никога нямаше да ми се случи.
— Можеш да задържиш значката — добави Железен юмрук. — Носи я с гордост, но върни останалата екипировка при интенданта до дванайсет утре. — След това, без да каже и дума повече, тя се обърна и си тръгна.
Вдигнах ръка, за да отдам отново чест и останах така, докато тя не се скри от погледа ми, стиснала в другата ръка значката. Това беше краят. Бях дотук.
Звездната ескадра щеше да има само двама членове.
Пета част
Интерлюдия
Още един проблем е разрешен, мислеше си Джуди „Железен юмрук“ Айвънс, докато се връщаше от площадката за излитане и кацане. Риколфр, адютантът ѝ, бързаше до нея, стиснал вечния клипборд, пълен със задачите, които Джуди трябваше да свърши.
На вратата на сградата на командването тя погледна през рамо. Дъщерята на Преследвач — Дефекта — все още бе вдигнала ръка и отдаваше чест, а след това притисна значката към гърдите си.
Джуди усети как я бодна чувство на вина, след това влезе в Командване полети. Водих тази битка, помисли си тя, и нося бойните белези. Последния път, когато пренебрегна дефекта, бе принудена да види как един приятел полудява и избива колегите си пилоти.
Това бе благоприятен изход. Момичето щеше да получи почести, както се полагаше за човек с нейната страст. А сега вече Джуди разполагаше с данни за мозъците на хората с дефекта. Трябваше да признае, че заслугата е на Коб — ако не я беше принудил да допусне детето в ЗСД, Джуди никога нямаше да има подобна възможност.
Сега, за щастие, имаше солидна, традиционна причина никога повече да не допусне дъщерята на Преследвач в изтребител. Освен това можеше да наблюдава всеки нов кадет за следи от дефекта. Това беше идеалният изход във всяко отношение.
Де да можеше и с другите проблеми да се справи с такава лекота. Джуди приближи малката конферентна зала, след това спря и погледна Риколфр.
— Тук ли са?
— Лидерът на Националното събрание Уейт е тук — съобщи Риколфр. — Както и лидери Мендес и Юкрит.
Значи трима лидери. Обикновено изпращаха служители на брифингите след битка, но от известно време Джуди очакваше по-голяма конфронтация. Трябваше да им даде нещо. План.