Най-сетне отпуснах ръка, докато наблюдавах как втората ескадра преминава на свръхскорост. Във въздуха се разнесе далечен пукот, чаши и чинии на масата издрънчаха.
— Пумпал? — повика ме Коб. — Не мислех, че си от хората…
— Чух звездите, Коб.
Той веднага млъкна.
— Видях очите — продължих. — Хиляди връхчета бяла светлина. Не, повече. Бяха милиони. Всички, като една, се обърнаха да ме погледнат. И ме видяха.
Коб пребледня като платно. Ръката, с която се подпираше на бастуна затрепери. Сякаш бяхме сами на пълния с народ плац.
— Аз имам дефекта — прошепнах. — Също като татко.
— Ясно…
— Той имал ли е някакви необясними прояви преди онзи ден? — попитах. — Държал ли се е странно преди да се обърне и да ви нападне?
Коб поклати глава.
— Виждаше разни неща, чуваше други, но нищо опасно. Джуди — Железен юмрук — все му повтаряше, че дори дефектът да е истински, той може да го преодолее. Тя се бореше за него, защитаваше го. Излагаше се на опасност, докато…
Трета ескадра излетя. Те наистина бяха твърдо решени да се доберат до корабостроителницата.
Погледнах към трепкащите сенки. Въздъхнах, след това свалих радиото от колана си и го подадох на Коб.
Той се поколеба, след това го взе. По тревогата в очите му и бледото лице разбрах истината. След като вече знаеше, че съм видяла онези очи… мнението му бе променено. Той не искаше аз да летя. Беше твърде опасно.
— Много ми е мъчно, хлапе — призна той.
— Така е по-добре — отвърнах. — Тъкмо няма да се притесняваме какво ще направя или няма да направя.
Насилих се да се усмихна и тръгнах към масата с напитки. Всичко вътре в мен се разкъсваше.
Човекът, който бях преди четири месеца, никога нямаше да възприеме въображаемия „дефект“ като извинение да спра да летя. Но аз вече не бях онзи човек. Бях съвършено нов, който не възприемаше куража и страхливостта по простичкия начин както преди.
Бях катапултирала. Едва не рухнах под тежестта от загубата на приятелите си. Дори пренебрегнах цялата лудост около чуването на звездите и сега вече не бях сигурна дали заслужавам да летя.
Бе по-добре, ако просто се откажех. Сведох глава и обърнах гръб на масата, тъй като не исках да съм около хора.
Нечия ръка ме стисна.
— Къде си въобразяваш, че отиваш?
Вдигнах поглед, готова да нанеса удар… Нед?
По лицето му се беше разляла глуповата усмивка.
— Пропуснах церемонията, нали? Казах си, че няма проблем да дойда няколко минути по-късно — Железен юмрук винаги говори поне десет часа. Къде е Досадник? Ами Еф Ем? Трябва да ги поздравя.
— На мисия са.
— Точно днес ли? — попита Нед. — Тъпо. И как сега да ги убедя да се присъединят към нас за истинското парти? — Той ми се стори истински разстроен. Зад нас четвърта ескадра кораби се вдигна във въздуха. Нед въздъхна, след това отново ме стисна за ръката. — Поне ще имам теб.
— Нед, аз не успях. Катапултирах. Аз…
— Знам. Това просто означава, че няма да допуснеш грешката да хукнеш нанякъде точно когато има парти. — Той ме потегли след себе си. — Хайде. Останалите са вече там. Семейството на Артуро има достъп до радио. Ще слушаме как върви битката и ще ги аплодираме.
Въздъхнах, но последното, което той каза, ме заинтригува. Докато ме теглеше след себе си, пета ескадра се вдигна във въздуха и отлетя в същата посока както останалите.
— Коб каза, че адмиралът щяла да опита да спаси корабостроителницата — обясних аз, когато Артуро постави обемната кутия на радиото на масата ни в ресторанта и чашите с напитки задрънчаха. — Двамата с Нед видяхме поне две ескадри да излитат. Отнасят се много сериозно към тази работа.
Останалите се скупчиха около масата. Беше толкова хубаво да ги видя отново и странно освежаващо, че не ме гледаха осъдително. Кималин, Нед, Артуро. Останалата част от ресторанта с приглушена светлина беше празна. Бяхме само ние и двама тийнейджъри без пилотски значки — вероятно деца на работници в полето или овощната градина.
— Призоваха всички — рече Артуро, докато вдигаше корда от радиото до стената. — Дори резервистите от долните пещери. Ще бъде грандиозна битка.
— Да — отвърнах. Погледнах напитката си и пържените водорасли, до които така и не се бях докоснала.
— Я! — сръчка ме отстрани Кималин. — Ти да не би да се цупиш?
Свих рамене.
— Добре — отвърна тя. — Днес е денят за цупене!
— Денят на завършването — вдигна чаша Нед. — За клуба на изританите.
— Ура-а-а! — вдигна чаша и Кималин.
— Вие двамата сте идиоти — отвърна Артуро и се заигра с копчетата на радиото. — Аз не съм изритан. Завърших по-рано.