Зъбите ми тракаха, толкова силно се тресеше корабът. Заобиколих още изтребители и се съсредоточих над целта, стрелях с деструкторите.
Отбелязах няколко попадения върху бомбардировача, но щитът му ги пое, аз не бях достатъчно близо, за да включа ОМП. Малките, странни кораби, които придружаваха бомбардировача се отклониха и полетяха към мен, отблъснаха ме на една страна.
Направих дълъг завой, опитах се да пренебрегна факта, че ме преследват почти две вражески ескадри.
Съсредоточих се над кораба си. Над маневрите.
Аз, контролът, корабът. Заедно откликвахме на…
Дясно.
Отклоних тъкмо когато крелянски изтребител се опита да ме засече.
Те ще изпепелят всичко. Гмурнах се неочаквано под концентрирана барикада.
Ляво. Следващият завой го направих инстинктивно, приплъзнах се между два вражески кораба и станах причина да се сблъскат.
Беше неестествено. Някак, и аз не знам как, чувах всичко в ума си. Някак разбирах и знаех… командите, които дават на вражеските кораби.
Чувах ги.
Джуди стоеше безмълвно пред холограмата и около нея бавно се събраха помощници и младши адмирали. Бяха освободили всички ескадри от битката за корабостроителницата и ги бяха из пратили към Висина.
Те обаче бяха твърде бавни. Дори ескадра Бурен прилив, на която тя нареди по-рано да тръгва, бе още далече. В момента най-важен бе червеният силует сред синия рояк. Едно великолепно червено петно, което се движеше сред атакуващите и някак успяваше да избегне вражеските атаки и огъня от деструкторите.
Незнайно как тя бе изправена пред необичайно предизвикателство и оцеляваше.
— Да сте виждали подобно летене досега? — попита Риколфр.
Джуди кимна.
Беше виждала същото. При един-единствен друг пилот.
Не можех да го обясня. По някакъв начин усещах заповедите, които идваха отгоре и казваха на крелянските кораби какво да правят. Чувах ги… чувах ги как обработват информацията, мислят.
Не беше нещо поразително, но пък ми бе предостатъчно. Беше точно толкова, колкото да пилотирам раздрънканото си Поко и да направя нов лупинг, откъдето стрелях отново по бомбардировача.
Това бяха пет попадения, помислих си аз, докато ме притискаха нови четири кораба от охраната. Щитът на бомбардировача сигурно бе почти свален. Обучението на Коб си каза думата и ме предупреди да съм готова да превключа на свръхскорост веднага щом поразя врага. Щом животозаличаващата паднеше на земята, взривът щеше да…
— Пумпал? — чух гласа на Джорген.
Почти ме изтръгна от концентрацията. Завих, избегнах отново врага.
— Пумпал, ти ли си? — попита той. — Моят командир те спомена по канала. Какво става?
— Ами… — промълвих през стиснати зъби. — Прекарвам си чудесно и без теб. Тъкмо ще има повече креляни за мен.
— Аз съм с ескадра Бурен прилив — продължи Джорген. — Идваме на помощ.
Хитроумните лафове и смелостта изчезнаха.
— Благодаря — промълвих и усетих, че потта овлажнява вътрешността на шлема ми, докато се опитвах да направя завой за нов подход към кораба.
Червени изстрели бяха насочени към мен, драскаха кораба ми. Аз обаче можех да ги избегна. Знаех какво…
Експлозия разряза кораба ми, отнесе част от носа на Покото. Някой ме беше уцелил, нещо, което не бях предвидила.
Изтребителят се разтресе, от носа се вдигна дим, конзолата се превърна в една огромна червена светлина. Все още можех да маневрирам и се отклоних настрани.
Този изстрел, помислих си аз. Един от задните кораби ме уцели и аз не чух заповедите му в ума си.
Отново поех към бомбардировача. Натиснах спусъка, ала нищо не се случи. Ангели небесни… деструкторите бяха на носа ми. Бяха повредени след попадението.
Контролната ми сфера дрънчеше, заплашваше да се счупи. Точно както Дорго ме предупреди.
— Имаш една минута преди бомбардировачът да достигне зоната на смъртта, Звездна десет — предупреди тихо Железен юмрук.
Не отговорих, стараех се да избягам на вражеския рояк.
— Ако навлезе в зоната — продължи адмиралът, — имаш разрешение да свалиш бомбардировача. Потвърждаваш ли, пилот?
Животозаличаващите бяха така създадени, че ако бъдат простреляни или се ударят в земята, да избухнат. Значи, ако успеех да сваля бомбардировача, когато се окажеше прекалено близо, взривът щеше да унищожи Висина, но да защити Огнен рай.
— Потвърдено — отвърнах и завих.
Нямах оръжие.
Чух свистенето на въздуха, сякаш капакът ми го нямаше. Носът ми продължаваше да гори.
По-малко от една минута.