Набрах височина, след това се гмурнах, а креляните продължаваха да ме следват.
Щитът на бомбардировача бе почти свален.
Насочих носа право към бомбардировача под мен, след това включих на свръхскорост.
— Кадет? — повика ме Железен Юмрук. — Пилот, какво правиш?
— Нямам оръжия — изсъсках през стиснати зъби. — Ще се врежа в него.
— Разбрано — прошепна тя. — Светците да бдят над теб, пилот.
— Какво? — извика Джорген по линията. — Какво? Да се врежеш ли? Пумпал!
Устремих се към вражеския бомбардировач.
— Пумпал — повика ме отново Джорген. Гласът му едва се чуваше над пищенето на предупредителните сигнали и рева на въздуха около кокпита ми. — Пумпал, ще умреш.
— Да — прошепнах. — Но въпреки това ще победя.
Насочих се право към кораба, съпроводена от вражески огън. Тогава — най-сетне, тласнат до крайност — горкият ми, счупен кораб се предаде.
Подемният пръстен отказа.
Корабът ми се гмурна неочаквано и аз пропуснах бомбардировача. Тласкан от вятъра, без поддръжката на подемния пръстен, корабът ми започна да се върти, напълно извън контрол.
Всичко се превърна във вихър от дим и огън.
51.
Не би трябвало да можеш да мислиш в такива моменти. Всичко би трябвало да се случва за един-единствен миг.
Ръката ми посегна инстинктивно към ръчката за катапултиране между краката. Корабът ми падаше неконтролируемо, спираловидно, нямаше контрол на височината. Щях да се разбия.
Застинах.
Наоколо нямаше друг. Ако аз не успеех да ги спра, креляните щяха безпроблемно да унищожат Огнен рай.
Ако се разбиех, това щеше да бъде краят.
Ударих с ръка дросела. С другата ръка освободих атмосферното гребло и оставих кораба си напълно на прищевките на въздуха. След това тласнах дросела напред и включих на свръхскорост.
Навремето корабите са летели точно така. Трябваше ми старовремско повдигане, което идваше със скоростта.
Корабът ми се разтресе за един лудешки момент, но аз стиснах контролната сфера и изправих носа.
Хайде, хайде!
Усетих, че се получава. Постарах се да си върна контрола над елероните и усетих как джи форсът намалява, докато корабът ми се изправяше. Можех да успея. Аз…
Плъзнах се по земята.
Грав капс преминаха в червената скала на мига, защитиха ме от удара. За съжаление, не бях си върнала контрола достатъчно бързо и корабът не се беше вдигнал достатъчно.
Той се провлачи по земята и вторият удар ме тласна напред, изкара ми въздуха. Горкият ми Поко се плъзгаше по прашната повърхност, кокпитът се тресеше. Капакът се разби и аз изпищях. Нямах никакъв контрол. Просто трябваше да се стегна и да се надявам, че Грав капс са имали достатъчно време да се презаредят между…
ХРАС.
С раздиращ звук на смачкан метал, Покото спря.
Увиснах на коланите, замаяна и светът се завъртя около мен. Изпъшках, опитах се да си поема дъх.
Зрението ми постепенно се върна. Тръснах глава, след това успях да се отпусна на една страна и да погледна през счупения капак. Корабът ми вече не съществуваше. Бях се размазала в склона, а докато се плъзгах и двете ми крила се бяха откъснали, както и огромно парче от корпуса. В момента бях на стол, привързан към тръба. Дори предупредителните светлини на контролния панел бяха угаснали.
Бях се провалила.
— Изтребителят свален — съобщи някой на командването по радиото в шлема ми. — Бомбардировачът продължава да напредва. — Гласът стана по-тих. — Вече е в зоната на смъртта.
— Тук Звездна пет — разнесе се гласът на Артуро. — Позивна Амфи. С мен са Звездна две и шест.
— Пилоти? — чух гласа на Железен юмрук. — На частни изтребители ли летите?
— Нещо такова — отвърна той. — Ще ви оставя вие да обясните на родителите ми.
— Пумпал — обади се някой от командването. — Докладвай. Видяхме контролирана катастрофа. Корабът ти в движение ли е?
— Не — отвърнах прегракнало.
— Пумпал? — заговори Кималин. — О! Какво си направила?
— Очевидно нищо — отвърнах, без да крия разочарованието си, докато се опитвах да се освободя от коланите. — Скапаните неща заяждат.
— Пумпал — продължиха от командването. — Евакуирай се от мястото на катастрофата. Идват креляни.
Идват креляни ли? Извих врат и погледнах назад през счупения капак. Този черен кораб — един от четирите, които се отделиха от бомбардировача — направи завой, за да провери катастрофата. Очевидно не искаше да се върна във въздуха и да ги атакувам отзад.
Черният кораб летеше ниско, приближаваше към мен. Знаех, че няма да остави оцеляването ми на късмета. Искаше мен. Знаеше.
— Пумпал? — повикаха ме от командването. — Махна ли се оттам?