Аз знаех.
Когато ме свалиха първия път, аз катапултирах, защото нямаше смисъл да умра с кораба си. Когато обаче имаше значение, когато бе жизненоважно да защитя кораба си дори с най-малкия шанс за успех, бях останала в кокпита и се опитах да задържа изтребителя си във въздуха.
Самоувереността ми беше тази на човек, който знае. Никой, никога няма да може да ме убеди отново, че съм страхливка. Нямаше значение какво разправят другите, какво мислят или твърдят.
Знаех какво представлявам.
— Готова ли си? — попита Ем-бот.
— За пръв път мисля, че съм готова. Искам всичката скорост, на която си способен. А, да и свали стелта.
— Наистина ли? — попита той. — Защо?
— Защото — отвърнах и натиснах дросела, — искам да видят какво ги сполита.
52.
Джуди „Железен юмрук“ Айвънс наблюдаваше как крелянските сили наближават все повече Висина.
Разговорите по радиото изпълваха командната зала, но това не бяха обичайните коментари по време на битка. Обаждаха се влиятелни фамилии, съобщаваха, че бягат на собствените си кораби. Страхливци, до един. Дълбоко в себе си, Джуди знаеше какво ще стане, въпреки това сърцето ѝ бе разбито.
Риколфр пристъпи към нея, носеше доклади. Той бе единственият останал, който все още гледаше холограмите. Всички останали се лутаха хаотично, и оператори, и младши адмирали трескаво съобщаваха за приближаващото бедствие и нареждаха спешна евакуация.
Не че щяха да постигнат нещо.
— Колко остава, докато бомбардировачът стигне до Висина? — попита Джуди.
— По-малко от пет минути — отвърна Риколфр. — Ще евакуираме ли командния център в някоя от дълбоките пещери? Те може да се окажат безопасни.
Тя поклати глава.
Риколфр преглътна, но продължи да говори.
— Последната оръжейна установка изпрати съобщение. Крелянските изтребители приближават, обстрелват ги. Три оръдия са поразени, останалите три са под тежък обстрел.
Винаги трябваше да има изтребители, които да помогнат на артилеристите. Джуди кимна към три малки червени силуета на холограмата, които се опитваха да привлекат вниманието на противника. Откраднати изтребители, сега вече знаеше. Патриоти, истински дръзки граждани.
— Свържи ме с изтребителите — рече тя, след това активира слушалките и заговори. — Звездна Ескадра?
— Тук сме, госпожо — отвърна позивна Амфи. Това беше синът на Валда. Как се казваше? Артуро? — Пилот — започна тя, — трябва да свалите тази бомба. След по-малко от пет минути тя ще бъде на позиция да унищожи Огнен рай. Разбираш ли? Разрешавам унищожаването на тази бомба без всякакво колебание.
— Ами Висина, госпожо? — попита момчето.
— Вече е мъртва — отсече тя. — Аз съм мъртва. Пускайте бомбата. Имате три изтребителя срещу шестнайсет. — Тя провери докладите. — След две минути ескадра Бурен прилив ще се присъедини към вас. Ще имате още шест изтребителя, три от които са скаути. Останалите от силите ни са твърде далече, така че няма значение.
— Разбрано, командване — отвърна момчето. Стори ѝ се нервен. — Звездите да бдят над вас.
— И над вас, командир.
Тя отстъпи крачка назад, за да наблюдава битката.
— Адмирале! — изкрещя един от радио техниците. — Госпожо! Приближава неидентифициран изтребител. Прибавям го към холограмата!
Появи се зелен силует, отдалечен от очаквания сблъсък между корабите, който приближаваше с нечувана скорост.
Риколфр ахна. Джуди се намръщи.
— Госпожо — повика я техникът. — Този кораб лети на Маг-20. Нашите кораби ще се разпаднат при такава скорост.
— Какво ли са измислили креляните този път? — прошепна Джуди.
— Командване полети — разнесе се познат момичешки глас по линията, — тук е Звездна единайсет, готова за битка. Позивна: Пумпал.
Ем-бот летеше толкова бързо, че от съпротивлението на въздуха щитът му хвърляше огнени отблясъци. Носехме се като устремена напред топка огън, а аз едва усещах лекото потръпване.
След повредения Поко контрастът бе драматичен.
— За съжаление все още не съм в пълна работна форма — оплака се Ем-бот. — Бустер и дросели: онлайн. Подемен пръстен и контрол на височината: онлайн. Комуникации и стелт системи: онлайн. Светлинно копие: онлайн. Хипердрайв ускорител: офлайн. Самовъзстановяване: офлайн. Деструктори: офлайн.
— Нямаме оръжия — рекох. — Звездите така и не позволиха поне веднъж да имам напълно функционален кораб.
— Би трябвало да се обидя. Освен това, не бъди чак толкова кисела. Поне вокално-агресивната подпрограма е онлайн.
— Какво… кое?
— Вокално-агресивната подпрограма. Прецених, че ако ще влизам в битка, трябва да се насладя на преживяването! Затова написах нова програма, с чиято помощ да се изразявам, както подобава.