Направо супер.
— Треперете, изпадайте в страх врагове! — изрева той. — Ние ще разтърсим въздуха с гръм, трясък и кръв! Ще ви сполети незавидна участ!
— Я… — чух гласа на Кималин по линията. — Благословени да са звездите ти, който и да си ти.
Прекрасно. Той избълва всичко това по общия канал, така ли? Значи заповедта „да се притаи“ вече не беше действаща и не му пукаше кой го чува.
— Моят кораб говори, Страннице — поясних аз.
— Пумпалче! — възкликна тя. — Ти си намерила друг кораб?
— Той ме намери — отвърнах. — На твое седем съм и ще се видим в битката след няколко секунди. — Според Ем-бот щях да пристигна едновременно с останалите.
— Чакай — обади се Нед. — Аз ли съм идиот или Пумпал току-що каза, че корабът ѝ говори?
— Здрасти, Нед! — намеси се Ем-бот. — Мога лично да потвърдя, че си идиот, но всички хора са такива. Менталните ти способности са със стандартното отклонение от средната норма.
— Сложно е — опитах се да обясня. — Всъщност, не е. Корабът ми може да говори и най-добре не му обръщайте внимание.
— Треперете и бягайте пред върховната ми деструктивна мощ! — добави Ем-бот.
— Вие двамата много си отивате — отбеляза Артуро. — Радвам се, че си тук, Пумпал. Ти… случайно да имаш план?
— Да — отвърнах. — Първо, да видим как ще реагират, когато ме видят. Бъдете в готовност.
Завъртях Ем-бот на оста му и включих на задна свръхскорост, за да намаля след невероятното приближаване. Дори със съвършените му Грав капс, усетих как джи форсът ме лепна за седалката. Щом свалихме на Маг-2.5, аз ни завъртях във въздуха и прецених обстановката. Шестнайсет крелянски изтребители.
Това бе истината. И мах още един шанс.
Време бе да спрем бомбата.
На тази скорост се врязах сред крелянските кораби, профучах покрай бомбардировача и останалите три черни кораба охрана. Насочих се нагоре, за да огледат добре Ем-бот със застрашително щръкналите крила и опасен силует. Той имаше четири гнезда за деструктори — за които се надявах да не видят, че са празни — и очевидно напреднал дизайн.
Креляните винаги се целеха в онзи кораб, който смятаха за най-опасен или на който има офицер. Разчитах да видят Ем-бот и…
… и те незабавно ме последваха. Рояк от тринайсет кораба, всичките, с изключение на трите черни се отделиха от формацията и се устремиха след мен като стреляха наслуки с деструкторите си.
Чудесно. Ужасяващо, но чудесно.
— Трябва да сме доста пред тях, Ем-бот — рекох. — Дръж ги привидно наблизо, за да си мислят, че печелят безпроблемно.
— Разбрано — отвърна той. — И-ха.
— И-ха ли?
— Предполага се, че така са говорели пиратите, но всъщност е стилизиран западен говор, популяризиран от ролята на определен индивид. Би трябвало да стряска.
— Добре… — поклатих глава и направих сложен лупинг на Алстром.
— Дупките в спомените ми са оставили някои еклектични дреболии — отвърна той. — И-ха.
Направих десен завой, следях сензорите за близост и забелязах, че Артуро, Странница и Нед са пристигнали.
— Това ли сме всички, Амфи? — попитах.
— Ескадра Бурен прилив ще бъде тук след минута и половина — обясни Артуро. — Джорген е с тях, има и двама по-възрастни пилоти, които не познавам. По пътя към тях са се присъединили и скаути, така че Еф Ем може да е с тях.
— Супер — отвърнах, изръмжах и направих още няколко отбранителни маневри. — Докато пристигнат, вижте дали двамата с Нед можете да отклоните бомбардировача. Бъдете внимателни, защото черните охранителни кораби са по-способни от средните креляни. Просто се опитайте да отклоните бомбардировача, за да…
— Не — намеси се Железен юмрук по линията. Супер. Естествено, че тя слушаше. — Пилоти, свалете бомбардировача.
— Колкото и да ми се иска да се жертвате, Железен юмрук — заявих, — нека уточним дали това е най-важното. Амфи, Нед, вижте какво можете да направите.
— Дадено, Пумпал — отвърна Нед.
— Ами аз? — попита Кималин.
— Остани настрани — наредих. — Прицели се в бомбардировача. Изчакай да свалят щита му, а охраната да се разсее.
Частната линия на таблото светна.
— Спенса… — повика ме Кималин. — Сигурна ли си, че искаш да оставиш това на мен? Искам да кажа…
— Аз нямам никакви оръжия, Страннице — обясних. — Ти или никой. Можеш да се справиш. Приготви се.
Гмурнах се ниско, сред дъжда от деструкторен огън. Плъзнахме се над земята, антуражът ми ме следваше като гневен рояк насекоми. Пред мен се виждаше Висина. Бяхме съвсем близо.
Над мен Нед и Артуро бяха в сблъсък с черните охранители. Нямах време да обръщам внимание, тъй като трябваше да се отклоня в нова посока и да избягам от креляните, които се опитваха да ми отрежат пътя.