— Знам — отвърнах и посегнах към контролните уреди, обърнах подемния пръстен така, че да се насочи надолу. Моят кораб се завъртя и носът щръкна нагоре. Към небето.
— Върни се в базата — нареди адмиралът. — Върни се, за да получиш почести и да отпразнуваме победата.
— Ще се върна. След известно време.
Главите им са каменни, сърцата са изковани от камък.
— Спенса. У теб има дефект. Моля те. Трябва да се върнеш. Всеки момент, който прекараш в небето, е опасен и за теб, и за всички останали.
Бъди различна. Насочи се към нещо по-грандиозно.
— Корабът ми няма деструктори — заявих разсеяно. — Ако се върна полудяла, можете да ме свалите.
— Пумпал — заговори отново Железен юмрук с болка в гласа. — Не го прави.
Нещо по-грандиозно.
— Довиждане, адмирале — отвърнах и прекъснах връзката.
След това включих на свръхскорост и се изстрелях напред.
Устреми се към звездите.
55.
Знаех, че е глупаво.
Адмиралът беше права. Трябваше да се върна в базата.
Само че не можех. Не само защото звездите ме зовяха, примамваха. Не само заради онова, което се случи между два удара на сърцето.
Не ме контролираше нещо друго. Поне така мислех. Само че трябваше да разбера. Трябваше да се изправя срещу това.
Трябваше да видя онова, което бе видял татко.
Летяхме все по-високо и по-високо, където атмосферата изтъня, и видяхме извивката на планетата. Продължихме още по-високо, устремихме се към дупката в пояса от отломки.
Приближих повече от когато и да било преди и този път бях удивена колко стройно и спретнато е всичко. Ние го наричахме пояс от отломки, но всъщност това не бяха отломки. Имаха си форма. Имаха и предназначение.
Огромни платформи, които отправяха светлина надолу. Други приличаха на корабостроителници. Заедно образуваха нещо като счупени черупки около планетата ни. И те се бяха подредили така, че да създадат отвор.
Минах през огромната зейнала паст. Ако се отклоня настрани, сигурно щях да попадна в обсега на защитните оръдия, за които бе споменал Коб. Тук обаче, в този своеобразен коридор, бях в безопасност.
Докато минавах първия пласт отломки, Ем-бот каза, че сме навлезли в истинския космос — въпреки че каза, че линията между атмосферата и не-атмосферата е „произволна граница, тъй като екзосферата не свършва, а изтънява“.
Притаих дъх, изпълнена със страхопочитание, докато подминавахме огромни платформи, които можеха да поберат Висина хиляда пъти, дори повече. Бяха покрити с нещо като сгради — всички притихнали, тъмни. Бяха милиони.
Някога тук са живели хора, помислих си аз. Изкачих се покрай още няколко пласта. Вече пътувахме на невероятна скорост — Маг-55, — но без напора на вятъра това нямаше значение. Скоростта е нещо относително в космоса.
Отклоних поглед от платформите към края на коридора. Там някъде бяха тихите, спокойни светлини.
— Спенса — рече Ем-бот. — Долавям радио комуникация пред нас. Една от тези точки не е звезда.
Приведох се напред, когато минахме покрай нов пласт отломки. Да, отпред виждах блестяща точка, която бе много по-близо от звездите. Кораб ли беше? Не, космическа станция. Приличаше на пумпал, със светлини от всички страни.
Около нея се движеха по-малки светлинки. Кораби. Нагласих курса ни, насочих се към станцията. Под нас една платформа се въртеше в орбитата си, отряза гледката ми към Метален рой. Щях ли да успея да се върна? Изобщо имаше ли значение?
Чух ги по-високо, гласовете на звездите. Говорът не идваше от радиото, не оформяше думи. Зовът на звездите… това беше… това бяха крелянски комуникации. Те използваха това място между ударите на сърцето, за да говорят едни с други, да са в непрекъсната комуникация. И… и умовете на мислещите машини по някакъв начин разчитаха на същата технология, за да обработват данните бързо.
Всичко това изискваше достъп до онова не-място, онова никъде.
Приближихме станцията.
— Те не знаят ли, че е опасно? — прошепнах. — Че нещо живее в онова никъде? Не знаят ли за очите?
Може би тъкмо затова използваме единствено радио, помислих си аз. Затова прадедите ни са изоставили тази напреднала технология за комуникации. Прадедите ни са се страхували от онова, което живее в нищото.
— Объркан съм и не разбирам какво имаш предвид — призна Ем-бот. — Мислех, че креляните използват нормални субсветлинни комуникации освен суперлуминалните. В обикновените мога да проникна и да ги подслушвам. След това да ги преведа.
Забавих Ем-бот, подминах кораби, които се обърнаха към моя. Те изглежда не бяха изтребители; бяха като кутии, с огромни отворени прозорци отпред.