Затворих очи.
— Те са ни притиснали. И — след конфликт на борда на Дръзки — прабаба ми ни е довела тук, на Метален рой. Знаели сме за тази планета, но тя е била изоставена преди векове.
— Креляните ни последвали и създали станция, от която да ни наблюдават след като сме катастрофирали. Те не са извънземни убийци. Те са надзиратели на затвор. Силите им и мат за цел да държат човечеството в капан тук, тъй като някои от извънземните са напълно сигурни, че ще се опитаме да завладеем галактиката, ако някога бъдем отново допуснати в космоса.
— Животозаличаващите са създадени, за да унищожат цивилизацията ни, ако стане ясно, че се доближаваме до момента, когато можем да напуснем Метален рой. В повечето случаи, когато нападат, не мисля, че се опитват да ни унищожат. Те имат закони, които не им позволяват да унищожат напълно даден вид. Те гледат на тази планета като на… резерват за човечеството. Изпращат кораби, за да се съсредоточим над битките, за да ни занимават с нещо, за да не ни остане време за изследователска дейност и търсене на начини за бягство. Изтребителите се опитват да ограничават флота ни като брой изтребители и им е позволено да използват ограничени сили, да не би случайно да ни заличат като вид.
Потреперих въпреки одеялото.
— Напоследък обаче нещо се е променило — обясних аз. — Изглежда последната бомба е имала за цел да ни унищожи напълно. Имало политика… колко са готови да изтърпят от нас. Опитали се да разрушат Висина и Огнен рай, но ние сме ги победили. Това много ги е изплашило.
— Браво, прекрасно — скръсти ръце Железен юмрук. — Това обаче не променя много. Знаем защо креляните атакуват, но те си остават силата, която ни превъзхожда. Това само ще им вдъхне повече решителност да ни избият.
— Може би — отвърнах. — Само че извънземните, които ни пазят, не са воини. Те са затворнически надзиратели, които пускат предимно безпилотни дронове, които не е нужно да се бият добре — защото могат да ни задушат с големия брой, който изпращат.
— Това е така — съгласи се адмиралът. — Ние не разполагаме с големи ресурси, докато те имат по-добра технология и флот в орбита. Пак сме обречени.
— Истина е — кимнах.
— Защо тогава се усмихваш? — попита Железен юмрук.
— Защото — отвърнах — чувам какво си казват. А когато знаеш какво възнамерява да направи противникът, имаш предимство. Те си мислят, че сме в капан на тази планета.
— А не сме ли? — попита Джорген.
Потреперих отново и си припомних момента, когато бях в нищото. Креляните знаеха, че трябва да се целят във всеки, който лети прекалено добре, защото бяха запознати с дефекта. Знаеха, че всеки, който го има, може да направи същото като мен.
Нямах представа как телепортирах кораба си. Не знаех дали ще посмея да го направя отново. Знаех обаче, че бабчето е права. Използването на тази сила бе ключът. Ключът към оцеляването. Към бягството от тази планета.
Към истинската дързост.
В знак на благодарност
За да напиша тази книга, канализирах емоциите си на млад мъж. Страстта ми не беше да стана пилот на изтребител, а да стана писател. Понякога обаче този път изглеждаше безнадежден също като пътя на Спенса. Все още имам чувството, че светът е мой, тъй като върша онова, което обожавам, за да си изкарвам хляба.
Също като Спенса, аз разчитам на много добри приятели и колеги. Криста Марино бе редактор на книгата, първият ѝ почитател и великолепен командир. Еди Шнайдър беше агентът по договора с помощ от Джошуа Билмис. Те тримата, заедно с издателката Бевърли Хоровиц, проявиха невероятно търпение към мен, когато измъкнах под носа им друга книга, за да издадат първо тази.
Непрекъснато се удивявам от уменията на визуалните артисти. Страхотната корица на Чарли Боуатър съживи Спенса, а Бен Максуини сътвори обичайната си техническа магия, превърна драсканиците ми на хартия в готините кораби, които виждате в книгата. Накрая добрият ми приятел Айзък Стюарт направи картите и стана художествен директор.
Всички типографски грешки, които ги няма, са резултат от зоркото око на Питър Алстром, който ги е отстранил, за да види книгата бял свят. Както винаги, безкрайно много му благодаря за неуморните усилия и задето ме развеселяваше.
И останалата част от „Драгънстийл“ бяха прекрасен „наземен екип“ за пилотските ми своеволия. Кара Стюарт изпращаше всички тениски и книги, които сте поръчали от уебсайт магазина ми. Адам Хорн е изпълнителният ми асистент и публицист. И, разбира се, съпругата ми, Емили, е тази, която ни държи в правилната посока. Освен това, трябва сърдечно да благодаря на Емили Грейндж и Катлин Дорси Сандърсън за помощта им във всяко отношение. (А това включва да изслушват обяснения отпреди пет години как той харесва сандвичите си. Майонезата отделно, ако се чудите.)