Кималин се върна и двете намерихме класната си стая. Поех си дълбоко дъх. Време бе да стана пилот. Отворихме вратата.
8.
Десет симулатора с пилотски кабини бяха инсталирани в средата на стаята, подредени в кръг, обърнати навътре. Всеки обемен симулатор имаше седалка, контролна конзола и част от корпуса, вграден около нея — въпреки че нямаше капак. Изглеждаха така, сякаш бяха откъснати от истински изтребители.
Вместо конусовидните носове на корабите всеки един имаше огромна кутия, монтирана отпред, висока може би един метър и петдесет сантиметра широка. Двете с Кималин очевидно бяхме първите пристигнали и аз погледнах часовника на стената. Беше 0615. За пръв път в живота аз бях не само подранила, бях първа.
Всъщност, втора, защото Кималин се втурна напред, за да огледа тренажорите.
— Я! Май сме първи. Светицата винаги казва: „Ако не можеш да пристигнеш първа, поне се постарай да не закъсняваш“.
Влязох в стаята, оставих раницата и заразглеждах тренажорите. Познах контролния панел — бяха взети от кораби клас Поко, базов модел на бързия модел изтребители на ЗСД. Вратата се отвори и влязоха още двама кадети. По-ниското момче отпред имаше тъмносиня коса и беше йонгиец. По-голямата част от екипажа на Йонг-Гуанг, от стария флот, беше от Китай и Корея на земята.
Момчето със синя коса се усмихна широко, когато огледа стаята, и остави раницата си до моята.
— Леле. Класната ни стая!
Момичето зад него влезе наперено, сякаш притежаваше всичко тук. Беше слаба, атлетична, с руса коса, вързана на опашка. Беше с яке от униформа на ЗСД върху гащеризон, който висеше свободно, сякаш бе излязла на разходка в града.
Скоро бяха последвани от момиче с татуировка на долната челюст. Тя беше вичианка — от пещерата Вичи. Не знаех много за тях, единствено че са наследници на тюлените от стария космически флот. Вичианите си имаха своя култура и се държаха настрани, въпреки че им се носеше славата на страхотни воини.
Усмихнах ѝ се, но тя побърза да извърне поглед и не отговори, когато Кималин се представи дръзко. Добре тогава, помислих си аз.
Кималин изкопчи имената и родните пещери на другите двама. Момчето със синята коса беше Бим и наистина беше йонгиец. Кланът му беше част от екипа по хидропоника1 на стария кораб и се бяха настанили в близка пещера, където разработваха подземни ферми, осветени и поддържани от древните машини. Никога не бях опитвала храната, отглеждана там; тя се пазеше за онези, които бележеха завидни постижения или имаха принос за индустрията.
Атлетичното момиче беше Худия, от Огнен рай. Не я познавах, но пещерата беше огромна, с многобройно население. Времето за начало на часа наближаваше, когато високо момиче влезе и се представи като Фрея. Красиво име от митологията на древните норвежци, което харесах. Името отиваше на вида ѝ. Макар да беше слаба, тя бе висока, може би метър осемдесет и пет, имаше руса, късо подстригана коса. Ботушите ѝ бяха чисто нови, лъснати до блясък, стегнати със златни катарами.
Ставахме шест. Щяха да дойдат още. Около десет минути преди началото на часа трима млади мъже влязоха заедно. Двама от тях не познавах, но първият — с кафява кожа и къса къдрава коса — се забелязваше заради красивото лице с бебешко излъчване.
Момчето от теста, сетих се аз. Синът на Първи гражданин, който бе допуснат без изпит.
Браво. Бяха ни натресли безполезен аристократ, който живееше в най-ниските — и най-безопасни — пещери на Дръзки. Беше в школата не благодарение на умения или интереси, а защото искаше да има значка на кадет и да се чувства важен. Ако можех да съдя по начина, но който другите двама говореха, веднага ги набелязах като негови близки приятели. Бях готова да се обзаложа, че и тримата са влезли, без да полагат изпит, така че в групата ни имаше трима, които не заслужаваха да са тук.
Високият с бебешкото лице отиде към централните места на кръга. Как бе възможно момче да има лице само за удари? Той прочисти гърло, след това плесна силно с ръце.
— Внимание, кадети! Така ли искате да се представим на инструктора? Пръснати наоколо, докато бърборим? Стройте се!
Кималин, господ да благослови звездите ѝ, скочи и се опита да застане мирно. Двамата приятели пристъпиха напред и също се подредиха, изпънаха гърбове и гърди по-добре от истински войници. Всички останали просто гледаха момчето.