— Какво ти дава право да ни нареждаш? — попита Худия, атлетичното момиче от моята пещера. Тя остана облегната на стената, със скръстени ръце.
— Искам да направя добро първо впечатление на инструктора, кадет — отвърна досадникът. — Помислете си колко вдъхновяващо ще бъде, когато влезе и ни намери строени и стегнати.
Худия изсумтя.
— Вдъхновяващо ли? Ще приличаме на група подмазвачи.
Досадникът не ѝ отвърна и огледа тримата кадети. Поклати глава към Кималин, чиято версия на „мирно“ бе да застане на пръсти и да отдаде чест с две ръце. Беше направо нелепо.
— Изглеждаш нелепо — сряза я досадникът.
Момичето посърна, отпусна рамене. Веднага ме завладя гняв и желание да я защитя. Да, той беше прав, но нямаше нужда да я излага по този начин.
— Кой те е учил да заставаш мирно? — попита той. — Ще ни засрамиш всички. Няма да търпя подобно нещо.
— Да — намесих се аз. — Ще ти открадне призванието, тъй като очевидно това е твоя работа, досаднико.
Той ме огледа от главата до петите и очевидно забеляза кръпката на пилотския ми гащеризон. Беше на татко и му бяха нужни сериозни поправки, за да ми стане.
— Познавам ли те, кадет? — попита той. — Струваш ми се позната.
— Седях на първия ред за теста — отвърнах, — когато ти предаде листата си, без да си попълнил дори един въпрос. Може би си ме видял, когато огледа останалите в стаята, за да видиш как изглеждат хората, когато им се налага да работят, за да постигнат нещо.
Той стисна устни в права линия. Май бях засегнала болно място. Чудесно. Първа кръв.
— Избрах да не разхищавам ресурси — отвърна той, — да не карам някой да оценява теста ми, след като вече ми е предложено място.
— Място, което не си заслужил.
Той погледна към останалите кадети в стаята, които ни наблюдаваха с интерес, след това сниши глас.
— Виж…
— Да се строя ли? — повторих. — Пак ли се опитваш да ни командваш?
— Очевидно е, че аз ще ви бъда щурмови командир. Свиквай да изпълняваш онова, което кажа.
Арогантен син на супернова.
— Само защото си се намъкнал с измама в…
— Не съм се намъкнал с измама!
— Само защото си купил мястото си в пилотската школа не означава, че ще бъдеш щурмови командир. Я внимавай. Не ме превръщай в свой враг.
— А ако го направя?
По дяволите, беше толкова дразнещо, че се налагаше да вдигам лице към него. Скочих от мястото си, за да стана малко по-висока за спора — нещо, което силно го изненада.
Той наклони глава.
— Какво…
— Винаги атакувай от благоприятна позиция! — заявих. — Когато приключим, досаднико, ще задържа мръсната ти, разтопена значка като трофей, докато димящият ти кораб обозначава погребалната ти клада и последния ти дом на мястото, където се намира смазаният ти, пречупен труп.
В стаята се възцари пълно мълчание.
— Добре… — въздъхна досадникът. — Това беше… доста описателно.
— Благословени да са звездите ти — добави Кималин. Худия вдигна палци към мен и се ухили, въпреки че останалите в стаята очевидно нямаха никаква представа какво да мислят за мен.
Ами… май бях прекалила. Бях свикнала да вдигам скандали; животът ме беше научил да редя агресивни заплахи, за да накарам хората да се отдръпнат. Трябваше ли обаче да го правя тук?
Усетих нещо странно в този момент. Изглежда нито един от тези хора нямаше представа коя съм. Те не бяха расли близо до моя квартал; не бяха ходили на училище с мен. Може и да бяха чували за татко, но за тях бях просто поредният кадет.
Тук не бях момичето с плъховете, нито дъщеря на страхливец.
Тук бях свободна.
Тъкмо в този момент вратата се отвори и инструкторът ни — Мелез — застана на прага, стиснал чаша горещо кафе в едната ръка и клипборд в другата. На светлината го познах от снимките на Първи граждани, въпреки че косата му беше посивяла, а мустаците го състаряваха.
Сигурно сме му се сторили истинска менажерия. Аз все още бях стъпила на седалката на тренажора и стърчах над натрапника. Някои от останалите се кискаха на разправията ни, докато Кималин отново се опита да отдаде чест.
Мелез погледна часовника. Беше точно седем.
— Дано не прекъсвам нищо интимно.
— Ами… — започнах аз. Скочих от седалката и се опитах да се засмея.
— Това не беше шега! — излая Мелез. — Аз не се шегувам! Стройте се пред далечната стена, до един!
Подчинихме се бързо. Докато се подреждахме, Досадник отдаде чест по съвършен начин и застана мирно.
Мелез го погледна и заговори.
— Не се подмазвай, синко. Това не е базово обучение и вие не сте мухльовци от сухоземните сили.