— Семейството на Джорген притежава три частни изтребителя и той е тренирал на тях, откакто е навършил четиринайсет. Има почти хиляда часа в кокпита. Ти колко имаш?
Изчервих се.
— Приятелите му — продължи Коб, — са Нед Стронг — който има двама братя в ЗСД в момента, а Артуро Мендес, син на пилот от търговския флот, е от шестнайсет години в ЗСД. Артуро е бил копилот на баща си и има двеста часа летателно време. Пак ще те попитам, ти колко имаш?
— Ами… — поех си дълбоко дъх. — Извинявам се, че поставих под съмнение решението ви, господине. Сега ли е моментът, когато трябва да правя лицеви опори или да почистя тоалетната с четка за зъби или нещо подобно?
— Вече казах, че това не е обучение за пехотата. Наказанията тук не са някакви тъпотии. — Коб отвори вратата към стаята. — Докарай ме до ръба и наказанието ще бъде съвсем простичко: няма да ти дам шанс да летиш.
9.
Няма да ти дам шанс да летиш.
Никога не бях чувала по-смазващи думи. Когато двамата се върнахме в тренировъчната стая, Коб посочи място до стената. Не кокпит, ами празен стол.
Прегърбих се и седнах, почувствах се напълно разгромена.
— Тези устройства — посочи Коб и почука с кокалчета на една от кутиите пред симулаторите, — са холографски прожектори. Стара технология от дните, когато сме били флот. Когато се включат, ще имате чувството, че се намирате в кокпит; те ще дадат възможност да ви научим как се лети, без да рискувате истински изтребител. Симулациите не са съвършени. Има фийдбек за осезанията, но не може да възпроизведе джи форса. Трябва да тренирате в центрофугата, за да свикнете.
— Според традицията на ЗСД трябва да си изберете позивна. Предлагам да започнете да мислите, тъй като това име ще го носите до края на живота си. Така най-важните за вас хора — останалите от ескадрата — ще се обръщат към вас.
Досадник вдигна ръка.
— Не ми го казвайте още отсега, кадет — тросна се Коб. — Нека оставим това за един от следващите дни. В момента искам да…
Вратата на стаята се отвори със замах. Скочих от мястото си, но се оказа, че не е нито нападение, нито спешен случай.
Беше Дърдорко. Имаше кадетска значка.
— Питах се дали ще се появиш — подхвърли Коб и посегна към листата. — Родж Макафри, нали? Мислиш ли, че е разумно да закъсняваш на първия ден от пилотската школа? Да не би да възнамеряваш да закъснееш и когато креляните атакуват?
Дърдорко си пое дъх и поклати глава, пребледня също като знаме на примирието. И… и Дърдорко беше кадет. Когато отиде снощи, за да говори с тях за теста, аз се тревожех, но изглежда го бяха приели! Имах желание да извикам от радост.
Само че нямаше начин Дърдорко да закъснее без основателна причина. Това момче винаги си оставяше допълнително време, за да киха, когато настинеше. Отворих уста, но погледът на Коб ме спря.
— Господине — заговори най-сетне приятелят ми от детството и си пое дъх. — Асансьор. Развален.
Коб пристъпи към страничната стена и натисна копче на интеркома.
— Джакс — започна той, — би ли проверил дали днес е имало авария с някой асансьор?
— Няма нужда да проверявам, капитане — отвърна гласът. — Асансьор 103-D беше развален за два часа и вътре имаше хора. От месеци ни създава неприятности.
Коб отдръпна пръст от копчето, след това погледна Дърдорко.
— Казват, че ти си изкарал най-високия успех тази година, кадет.
— И на мен така ми казаха, господине. Повикаха ме и адмиралът ми даде награда, както си му е редът. Много се извинявам, че закъснях. Не исках да стане така, още по-малко на първия ми ден. За малко да умра, когато…
— Достатъчно — прекъсна го Коб и му махна да се настани на една от седалките. — Не насилвай късмета си, синко.
Дърдорко седна с облекчение, но след това ме видя отстрани и вдигна доволно палци. Бяхме успели. И двамата бяхме успели, той беше на първо място, което бе страхотно, така че поне за него тестът беше преминал безпроблемно.
Коб пристъпи към Досадник, след това щракна някакво копче отстрани на кутията. Симулаторът бе обгърнат от светлина — тиха, потрепваща, също като блестящ балон. Седналият вътре Досадник изрече тиха — въпреки това ясно доловима — молитва към Северната звезда. Аз се наведох напред на стола.
— Може да се почувствате дезориентирани — рече Коб, премести се и включи машината на Артуро, след това на Нед. — Въпреки че не може да се сравнява с усещането, когато си във въздуха, това е доста добър заместител.
Аз чаках напрегнато, докато той обикаляше кръга и щракваше устройствата едно след друго. Всеки кадет издаваше някакъв възторжен звук — или ахване, или възклицание „Леле!“. Сърцето ми направо се разкъса, когато Коб се обърна, без да пусне последния симулатор и тръгна към предната част на стаята.