Предупреждение за атака, помислих си аз и свалих шлема, за да чувам по-добре. Пищенето беше различно тук във Висина. По-натрапчиво.
Подадох глава извън холограмата и забелязах, че някои от другите правят същото. Коб бе до прозорците на стаята и оглеждаше небето. Успях да различа падащи отломки в далечината, които изгаряха в атмосферата. Крелянско нападение.
Високоговорителят на стената пропука.
— Коб — разнесе се гласът на адмирал Железен юмрук. — Зелените ти кадети все още ли са там?
Коб пристъпи към панела на стената и натисна копче.
— Трудна работа. Все още съм убеден, че един от тях ще намери начин да докара изтребителя си до самоунищожение, въпреки че Поко нямат такава функция.
— Супер. Приготви ги за разгърната формация над Висина.
Коб ни погледна преди да натисне отново копчето.
— Моля за потвърждение, адмирале. Искате новите кадети в небето по време на атаката ли?
— Искам ги горе, Коб. Вълната е доста широка. Ескадра Кошмар е в града на почивка, не разполагаме с време да ги викаме. Железен юмрук, край.
Коб се поколеба, след това излая заповед.
— Чухте адмирала! Звездна ескадра, към площадката за излитане. Вървете!
10.
Към площадката за излитане ли?
Сега ли?
След един-единствен ден обучение, така ли?
Коб удари силно копче на бюрото и изключи всички холограми. Запитах се дали това не е някакъв тест или странен ритуал за приемане на новите, но бледото лице на Коб ми разкри, че има нещо друго. Тази работа не му беше по вкуса.
Къде, в името на звездите, беше акълът на адмирала? Тя със сигурност нямаше да позволи цялата ескадра да бъде избита като наказание, задето Коб ме е допуснал в ЗСД. Нали така?
Излязохме от класната стая без всякакъв ред.
— Дърдорко — повиках го аз и хукнах заедно с най-добрия си приятел по коридора, докато алармата виеше в далечината. — Можеш ли да повярваш? Направо не е истина.
— Не. Все още не мога да повярвам, че съм тук, Пумпал. Когато ме повикаха и ми казаха за резултата, помислих, че ще ме обвинят, че съм преписвал! След това адмиралът ми връчи награда и се снимахме. Беше почти толкова невероятно, колкото и начинът, по който Коб те е допуснал след…
— Това няма значение — срязах го бързо. Не исках някой да подслуша и да разбере, че съм приета при необичайни обстоятелства.
Погледнах настрани и видях Досадник да тича наблизо. Присви очи към мен. Направо супер.
Изскочихме от сградата за обучение и се събрахме на стъпалата отвън точно когато ескадра изтребители клас „Фреза“ се изстреляха към небето. Една от дежурните ескадри; обикновено те бяха по няколко заедно с още една или две ескадри, които да бъдат повикани при спешен случай.
Защо тогава имаха нужда от нас? Просто не разбирах.
Коб излезе от сградата и посочи подредените десет изтребители клас Поко на близка площадка. Наземните техници им слагаха стълби.
— Забързайте! — изкрещя Досадник. — Към изтребителите! Помните ли си номерата?
Кималин спря на място.
— Ти си шест, Страннице — напомни Коб.
— Всъщност позивната беше Странна птица…
— Размърдайте се, глупаци! — изрева Коб. — Имате заповед! — Погледна към небето. Две звукови бомби избухнаха от корабите, които бяха излетели по-рано. Макар да бяха далече, тътенът разтърси прозорците.
Забързах към кораба си, качих се по стълбата към отворения кокпит и спрях. Моят кораб.
Човек от наземния персонал се качи по стълбата след мен.
— Ще влизаш ли? — попита той.
Изчервих се, след това скочих в кокпита.
Той ми подаде шлем и се наведе.
— Този кораб тъкмо излезе от ремонт. Ще го използваш, когато имаш заповеди, въпреки че няма да бъде сто процента твой. Ще го делиш с кадет от друга ескадра, докато не отпаднат достатъчно.
Сложих си шлема и вдигнах палци към човека. Той слезе и прибра стълбата. Капакът на кокпита се затвори, след това се запечата. Седях в мълчание, поемах си дъх, след това протегнах ръка и докоснах копчето, което задействаше подемния пръстен. Таблото светна, корабът зажужа. Това го нямаше в симулацията.
Погледнах настрани — към столовата, в която се бях забила преди по-малко от четири часа.
Никакъв стрес. Правила си го поне сто пъти, Спенса.
Само че не можех да си избия от главата обсъждането от по-рано днес. На кадетите, които катастрофират или катапултират — по традиция — не им позволяват да завършат…
Стиснах лоста за контрол на височината и зачаках заповеди. След това се изчервих отново и натиснах синьото копче, което включваше радиото.