— Може и да си права — отвърна недоволно Артуро. — Но той попита за базовата им стратегия. Базовата стратегия е да се опитат да разрушат Висина.
— Три от четири сблъсъка никога не включват животозаличаваща! — засякох го аз. — Ние мислим, че се опитват да ни изтощят, да унищожат колкото е възможно повече кораби, тъй като на нас ни е по-трудно да ги заменим, отколкото на креляните.
— Добре — прекъсна ни Коб. — Двамата можете да се перчите някой друг път. И двамата сте много умни. Сега млъквайте.
Останах да седя в кокпита, без да съм сигурна дали да се зарадвам на комплимента, или да се чувствам обидена. Това… изглеждаше обикновен микс от емоции, когато ставаше въпрос за Коб.
— Никой в днешната битка не е виждал животозаличаващ бомбардировач — заяви Коб. — Това не означава, че няма да дойде, но днешният рой от отломки съдържа значителен брой машини със стари подемни пръстени.
Ха, помислих си аз. Бях права. Погледнах настрани, за да видя Артуро и да злорадствам, но така и не го видях в редицата от кораби.
— Господине — заговори отново Досадник, — има нещо, което открай време ме притеснява покрай начина, по който се бием. Ние реагираме на креляните, нали така? Когато започнат да се сипят отломки, ние излитаме, за да ги проверим. Ако открием креляни, започва битка.
— По принцип е така — отвърна Коб.
— Това означава, че ние им позволяваме да изберат бойното поле — продължи Досадник. — А начинът да се спечели една война е като изненадаме врага. Като го държим на нокти. Като го караме да мисли, че няма да нападнем, когато нападаме и обратното.
— Някой е чел твърде много Сун Дзъ — рече Коб. — Той се е бил в различни времена, командире, и тактиката му е била коренно различна.
— Не трябва ли поне да се опитаме да пренесем битките при креляните? — попита Досадник. — Да атакуваме базите им преди да започнат да падат отломки, независимо къде? Защо никой не говори по този въпрос?
— Има си причини — отвърна Коб. — Те не са за кадети. Съсредоточи се над настоящите си заповеди.
Намръщих се при тези думи, защото не можех да не призная — макар и с нежелание — че Досадник задава уместни въпроси. Погледнах праз рамо към зеленото петно, което беше Висина. Още нещо ми се стори странно. Коб беше превъзходен пилот и Първи гражданин. Беше летял в Битката за Висина. Ако имаха нужда от резерви, дори единствено, за да поддържат илюзията, защо той не беше горе в небето, заедно с нас?
Останахме да седим притихнали още няколко минути.
— И така… — заговори Бим. — Някой иска ли да ми помогне да си избера позивна?
— Да — намеси се и Досадник. — И аз имам нужда от позивна.
— Аз пък си мислех, че вече знаем твоята, Досадник — намеси се Нед.
— Не може да наричате командира си с по този срамен начин — възнегодува Досадник.
— Защо да не може? — попита Драйфа. — Какво ѝ беше името на жената известен пилот с името за газ или…
— Пръдня — обадих се аз. — От Първите граждани. Тя се пенсионира наскоро и е била забележителен пилот. Сто и трийсет вражески попадения. При средно двайсет сблъсъка на година.
— Няма да ми викате Досадник — възмути се Досадник. — Това е заповед.
— Както кажеш — намеси се Еф Ем. — Досадник.
Усмихнах се и погледнах към кораба на Еф Ем точно до моя. Познавала ли го е преди? Стори ми се, че долових слаб акцент в гласа ѝ. Същият, с който говореха и трите момчета — акцентът на богати хора от долните пещери. Каква ли беше историята ѝ?
Светлините продължаваха да проблясват в далечината и аз усетих как едва се сдържах да стисна дросела, да подам максимална мощност и да излетя натам. Пилотите се биеха, може би умираха, а аз просто си седях тук. Що за воин бях?
Такъв, който се заби в столовата първия път, в който включи двигателите, помислих си аз. Независимо от всичко наблюдавах светлините, опитах се да си представя битката и присвивах очи, за да зърна крелянски кораб.
Останах шокирана, когато видях един да се носи към нас.
Бях виждала стотици техни кораби, пресъздадени в изкуството. Малки, тумбести, те имаха странно недовършен вид — зад тях се носеха жици също като опашки. Този имаше малък, матов кокпит. Повечето крелянски кораби експлодираха, когато бяха повредени или когато се разбиваха, но в някои, много малко на брой, откривахме изгорели останки от гадните ризници, които носеха. Но така и не бяхме видели истински крелянин.
— Досадник! — повиках го аз.
— Не ме наричай…
— Джорген! Командире! Все едно как се наричаш! Погледни на твое единайсет, на около двеста фута надолу. Виждаш ли го?
Той изруга тихо.