— Звездни ангели! — възкликна той. — Страннице, ти току-що размаза крелянски кораб от разстояние.
Коб се разсмя.
— Май досието ти е истина, Страннице.
— Позивната… — започна тя, след това въздъхна. — Няма значение. Оставам Странница. Благодаря, господине.
— Какво става? — полюбопитства Джорген.
— Тя е дъщеря на наземни артилеристи от Пещерата на изобилието — обясни Коб. — Историята показва, че хората с добра точност на по-малки наземни оръдия стават добри пилоти. Въртящите се седалки на по-малките оръдия създават навика за стрелба в движение, а младата Странница има впечатляващо точен мерник.
— Ако трябва да сме честни, дори нямах намерение да се явявам на теста за пилоти — довери тя. — Само че когато наборната комисия от ЗСД дойде, ме накара да направя демонстрация, така че нямах избор освен да им покажа. „Най-добрата скромност личи, когато се хвалиш“, както е казала Светицата. След като ми казаха, че мога да се справя… признавам, че тази мисъл ме развълнува.
Неочаквано мястото ѝ сред нас придоби смисъл.
— Край на разговорите — нареди Джорген, все още малко разтреперан. — Докладвайте, има ли ранени.
— Ами… — започна Дърдорко. — Уцелиха ме.
— Какви са пораженията?
— Просто съм уплашен — призна той. — Въпреки че… повърнах в кораба си.
Драйфа се изсмя високо, когато чу тези думи.
— Дърдорко, връщай се в базата — нареди на мига Джорген. — Утринна роса, ескортирай го. Останалите, подредете се.
Ние се подчинихме, този път много по-покорно. Приказките утихнаха, докато наблюдавахме битката в далечината, но скоро подкреплението дойде и ни освободиха. Коб нареди да се върнем в базата заедно с другата ескадра кадети, които бяха използвани за фалшиво подкрепление.
Кацнахме близо до корабите на Дърдорко и Утринна роса; двамата си бяха тръгнали, може би за да намерят място, където Дърдорко да седне и да се успокои. Той лесно се стряскаше; трябваше да го намеря, ако искаше да поговори с някого.
Докато излизахме от корабите си, Драйфа извика възторжено и се спусна към Кималин.
— Първият ти свален кораб! Ти успя, преди да си завършила пилотската школа. Направо ще повърна.
Кималин очевидно не знаеше как да приеме хвалебствията на останалите, когато се скупчихме около нея, стиснали шлемовете, за да я поздравим. Дори Досадник ѝ кимна и вдигна победоносно юмрук.
Проправих си път към него. Той беше летял страхотно.
— Досадник… — повиках го аз.
Той се врътна към мен и засъска.
— Ти. Трябва да поговорим, кадет. Имаш спешна нужда да си промениш отношението.
Какво? А пък аз се канех да му направя комплимент.
— По една случайност — сопнах му се аз — ти си този, който трябва да си промени лицето.
— Така ли ще я караме? Проблеми ли искаш да създаваш? Откъде измъкна този пилотски гащеризон? Аз си мислех, че кражбата от трупове е незаконна.
Небесни ангели. Той може и да летеше като бог, но това лице… Все още имах желание да го фрасна.
— Ти внимавай — озъбих се аз и ми се прииска да имаше нещо, на което да стъпя, за да сме на една височина. — Когато си пречупен и не можеш да си намериш място, след като паднеш от високия си пиедестал, аз ще стъпча сянката ти и ще се смея на нещастието ти.
— Ти си едно откачено малко момиченце, Пумпал.
Малко момиченце ли?
Малко момиченце, а?
— Аз…
— Внимание! — изкрещя Коб и докуцука при нас.
Малко момиченце?
Кипях от гняв — спомням си как ме сгълчаха одеве — но успях да се овладея и да се подредя с останалите. Нарочно не поглеждах Досадник.
— Това беше — започна Коб, — едно от най-срамните и най-вдъхновяващи изпълнения, които съм виждал от кадети! Засрамете се. Но имате право и да се почувствате горди. Грабвайте си раниците от тренировъчната стая и ме чакайте в стая Епсилон на школата за разпределение по стаи. Всички трябва да се настаните и да се приведете в приличен вид.
Останалите кадети се втурнаха напред. Опитах се да остана, да попитам къде е Дърдорко, но Коб ми нареди да вървя. Изглежда не му беше приятно хората да го чакат, докато куцука бавно.
Аз останах след другите и се почувствах… както каза Коб. Бях колкото засрамена, толкова и горда.
Бях летяла. Бях участвала в битка. Аз…
Аз бях Защитните сили на Дръзки.
Същевременно, изпълнението ми беше ужасно. Колкото и да се хвалех, независимо от подготовката ми, аз бях по-скоро в тежест, отколкото от помощ. Чакаше ме много работа.
И щях да успея. Щях да се науча. Аз бях воин, както ме беше научила бабчето. А воините не бягаха от провалите, а се стягаха и постигаха по-добри резултати.