Докато вървяхме по коридорите на сградата, високоговорителите пропукаха.
— Днешната битка беше невероятна победа — започна адмирал Железен юмрук. — Тя бе доказателство за силите и упоритостта на Дръзки. — Не забравяйте за какво се биете. Помнете, че ако врагът успее да пусне животозаличаваща бомба, те ще унищожат не само тази база, но и всички долу, всички, които обичаме. Вие сте на огневата линия между цивилизацията и лудостта.
— Най-вече искам да поздравя новите кадети от все още безименните Ескадри B и C. Първото им участие в битка доказва, че те с някои изключения са достойна за възхищение група.
С някои изключения. Небесни ангели. Как бе възможно адмиралът на ЗСД да е толкова дребнава?
Отидохме в класната стая, където си бяхме оставили багажа с дрехите, които бяхме донесли във Висина. Тъкмо мятах раницата на гръб, когато ударих с нея Драйфа. Атлетичното момиче се разсмя и подхвърли, че одеве тя за малко не се била забила в мен и аз се усмихнах. Тя изглеждаше вдъхновена, не отчаяна от начина, по който се бяхме представили.
Докато вървяхме към коридорите със спалните помещения за кадети, Драйфа остана с мен, за да не съм сама. Другите пред нас се смееха на нещо, което Нед беше казал и аз си казах, че няма да позволя Железен юмрук да ме сломи. Хората от ескадрата бяха мои съюзници и изглежда — с изключение на Досадник — бяха свестни. Може би тук, за пръв път, щях да намеря мястото си.
Стигнахме при спалните помещения за кадетите, два коридора със стаи — единият за момчетата и отделен за момичетата. Всички знаеха за стриктното правило, че не се допускат романтични връзки в пилотската школа; никакви откачени прояви не бяха позволени до завършването. Че кой имаше време за подобни неща? Трябваше обаче да призная, че Бим изглеждаше страхотно в пилотски костюм. И синята му коса ми харесваше.
Отидохме с момчетата да видим как е Дърдорко. Стаята им беше почти толкова малка, колкото нашата с мама и бабчето в Огнен рай. Малката стаичка имаше по две легла едно над друго, опрени на всяка стена. Артуро, Нед и Досадник имаха табели на леглата, а Дърдорко вече се беше настанил на четвъртото. За Бим беше внесено походно легло. Горкият.
Дърдорко спеше — поне се правеше, че спи, но това означаваше, че засега иска да е сам. Затова с момичетата тръгнахме към нашия коридор. Намерихме стаята за нас и тя се оказа също толкова малка и претъпкана. Имаше четири легла, също като стаята за момчетата и на всяка табелка пишеше кое легло на кого е. На Кималин, Драйфа, Еф Ем и Утринна роса бяха написани истинските имена — но аз предпочитах да мисля за тях с позивните им. Освен може би за Кималин. Тя наистина ли искаше да я знаят като Странница? Трябваше да поговоря с нея.
В този момент обаче се разсеях от нещо друго. За мен нямаше легло с табелка. Нямаше дори походно легло.
— Неприятно — отбеляза Кималин. — Май походното легло е останало за теб, Пумпал. Когато го донесат. Ако искаш, готова съм да се разменим.
Това момиче беше твърде мило, за да остане при военните.
Та къде беше походното ми легло? Погледнах в коридора и видях, че Коб пристига с накуцване. Двама мъже в униформи на военна полиция спряха зад него, след това останаха там — не дойдоха при нас, но очевидно чакаха нещо.
Отидох при Коб и оставих другите в стаята.
— Господине?
— Постарах се. Отказаха да ме изслушат. — Той направи гримаса. — Няма легло за теб. Няма предвидено и ядене в столовата.
— Какво? — Не бе възможно да съм чула правилно.
— Допускат те в класната ми стая — по този въпрос последната дума е моя — но останалите от ЗСД не одобряват онова, което правя. Нямам никаква власт за настаняването, а те са решили да не отделят ресурси за теб. Можеш да се обучаваш и, за щастие, можеш да летиш на Поко. Това обаче е всичко. Съжалявам.
Усетих как лицето ми изстива и в мен избликва гняв.
— И как ще летя, след като дори не мога да ям?
— Ще трябва да се храниш в Огнен рай — обясни той, — където отпускат дажби за семейството ти. Ще трябва да пътуваш с асансьорите всяка вечер и да се връщаш сутрин.
— Че за асансьорите понякога са нужни часове! — негодувах аз. — Цялото ми свободно време ще минава в пътуване! Как да бъда член на ескадрата, след като не мога да живея с другите? Това е… Това е…
— Възмутително — довърши вместо мен Коб и срещна погледа ми. — Съгласен съм. Означава ли това, че ще се откажеш?
Поех си дълбоко дъх, след това поклатих глава.
— Браво на момичето. Ще кажа на останалите, че ти е отказано легло поради някаква тъпа вътрешна политика. — Той погледна военните полицаи. — Тези приветливи господа ще те изведат от комплекса, за да се уверят, че няма да спиш на улицата. — Той се приведе към мен. — Това е просто поредната битка, Пумпал. Предупредих те. Няма да ти улеснят живота. Ще следя за възможност да оправя тази работа. Дотогава бъди силна.