След това закуцука нанякъде.
Аз се облегнах на стената, останала без сили, сякаш някой ми беше отрязал краката. Никога няма да намеря своето място, осъзнах. Адмиралът ще се погрижи.
Полицаите решиха, че след като Коб си е тръгнал, могат да приближат.
— Тръгвам — казах, метнах на гръб раницата и тръгнах към изхода. Те ме последваха.
Исках да се сбогувам с другите, но… Нямах желание да им обяснявам. Затова просто си тръгнах. Щях да отговоря на въпросите им на сутринта.
Неочаквано се почувствах напълно изтощена.
Не им позволявай да видят, че са те пречупили, помислих си аз и тръгнах с изпънат гръб. Военните полицаи ме изведоха от сградата и в един от коридорите, по които минавахме, бях почти сигурна, че зърнах Железен юмрук да ме наблюдава, докато ме отвеждат.
Щом излязох от школата, войниците ме оставиха. Дотук с желанието да се уверят, че няма да спя на улицата. Може би Железен юмрук искаше точно това — да ме арестуват за скитничество и тя да успее да ме изхвърли от ЗСД.
Започнах да крача пред сградата, не исках да си тръгвам. Не исках да оставя другите и чувството за приятелска близост, което си представях.
Сама. Ето че отново бях сама.
— Просто не мога да го понеса, Коб! — разнесе се глас наблизо.
Това да не би да беше… Досадник?
Пристъпих по-близо до сградата и надникнах иззад ъгъла. Там беше задният вход на школата. Да, видях Досадник близо до входа да разговаря с Коб, който стоеше вътре.
Досадник вдигна ръце.
— Как да бъда щурмови командир, след като те не ме уважават? Как да давам заповеди, след като ме наричат по този начин? Трябва да намеря начин да го избия от тях. Да забраня. Да им наредя да ми се подчиняват.
— Синко — заговори Коб, — ти май не знаеш много за военните.
— Цял живот се обучавам за това!
— Тогава би трябвало да знаеш. Уважението не идва със значката. Идва с опита и времето. А пък името, то вече ти лепна, така че има само два варианта. Или не обръщай внимание и се примири с него и се надявай да го забравят, или го приеми, за да не ти е неприятно.
— Няма да направя такова нещо. То е равносилно на неподчинение.
Поклатих глава. На това му се казваше ужасен лидер.
— Хлапе… — започна Коб.
Досадник скръсти ръце.
— Трябва да се прибера. Очакват ме на официална вечеря с посланика на Високата пещера точно в седем. — Досадник тръгна към невероятно красив автомобил на улицата. Частен хавъркрафт със свой собствен, малък подемен пръстен. На няколко пъти бях виждала такива долу.
Досадник се качи в автомобила и го запали. Моторът измърка, някак по-първично от гладката мощ на бустера.
Небесни ангели-и-и, помислих си аз. Колко е богат този тип?
Семейството му сигурно имаше тонове заслуги, след като можеха да си позволят подобно нещо. А това означаваше, че е прекалено богат, за да спи с останалите. Той потегли с едно плавно движение. Стори ми се несправедливо, че онова, което ми бе отказано на мен, той захвърля като развалена хапка месо от плъх.
Метнах багажа на рамо, след това си тръгнах. Минах през портата на оградения комплекс на ЗСД, където други военни полицаи записаха излизането ми в една тетрадка. След това поех по широката улица към асансьорите. Кварталът ми се намираше в далечния край на Огнен рай, така че наистина щях да пътувам часове по този начин. Май трябваше да си намеря друго място, за да оставам близо до асансьорите долу.
Направо ми се гадеше. Тръгнах към асансьорите, но за тях чакаха дълги опашки, може би заради проблемите, които бяха имали по-рано. Стегнах се, готова да чакам, но след това се обърнах и погледнах наляво — зад сградите, зад полята. База Висина може да имаше щит и ограда, докато този импровизиран град — пълен с фермери, които бяха от Дръзки по различен начин — нямаше ограда. За какво ли? Единственото нещо навън беше прах, скали и… пещери.
Тогава ми хрумна една мисъл. Не беше далече…
Отдръпнах се от опашката за асансьорите и тръгнах покрай сградите, покрай насажденията. Фермерите, които работеха там, ме погледнаха, но не казаха нищо, когато излязох от града. Това беше истинският ми дом: пещерите, скалите, откритото небе. Бях прекарвала тук повече време след смъртта на татко, отколкото в Огнен рай.
Бяха ми нужни трийсет минути, за да се добера до пещерата с катастрофиралия кораб, но се ориентирах без много лутане. Отворът беше по-малък, отколкото го помнех, но аз си носех светлинното въже и успях да се спусна.