Старият кораб ми се стори по-разрушен, отколкото помнех. Може би защото току-що бях летяла на нов изтребител. Въпреки това пилотската кабина беше удобна, а седалката се спускаше до долу.
Идеята беше глупава. Ако паднеха отломки, можех да остана затрупана в пещерата. Само че бях твърде наранена, твърде изтощена и твърде изтръпнала, за да ми пука.
И така — легнала в импровизирано легло на забравен кораб — аз се унесох и заспах.
12.
Да се събудя в кокпита на изтребител се оказа най-невероятното нещо, което ми се беше случвало. Е, след… летенето.
Протегнах се в мрака, впечатлена колко пространство имаше в кокпита. Беше по-голям от тези на корабите на ЗСД. Включих светлинната гривна и погледнах часовника. 0430. Оставаха два и половина часа до явяването ми в час.
След всичко, което се беше случило, не бях уморена. Просто малко ме болеше от…
Нещо седеше и ме наблюдаваше от вътрешната страна на пилотската кабина.
Не бях виждала нищо такова в пещерите. Първо, съществото беше жълто. Плоско, дълго, леко топчесто, имаше си сини шипове по гърба, които се открояваха на яркожълтата кожа. Приличаше на гигантски гол охлюв с размерите на самун хляб, само че по-тънко.
Не различих очите, но начинът, по който се нагъваше — предната част се вдигаше — ми напомни малко за… катерица? Като онези, които в клас бяхме гледали на видео от дивия живот в пещерите за опазване на видовете.
— Ти какво си? — попитах тихо.
Стомахът ми изръмжа.
„И още по-важно“, добавих, „ставаш ли за ядене“?
Той изви „глава“ настрани, за да ме погледне — въпреки че така и не открих очи. Нито уста. Нямаше и лице. Издаде тихо просвирване, като от флейта, от задните шипове.
Ако имаше нещо, което бях научила, докато събирах гъби в пещерите, ярките цветове означаваха: „Не ме яж или много скоро братята ми ще ядат теб, човека“. Най-добре да не слагам странния пещерен охлюв в уста.
Стомахът ми изръмжа, но когато бръкнах в торбата, открих половин старо барче от водорасли. Може и да имах време, колкото да стигна до Огнен рай за храна, но така сякаш щях да се промъкна у дома с подвита опашка, победена.
Адмиралът искаше да ме пречупи, нали така? Тя обаче нямаше представа срещу какво се изправя. Аз бях дългогодишен ловец на плъхове от световна класа, добре обучена.
Облегнах се на седалката и порових отзад в изненадващо просторната кабина. Обикновено всеки сантиметър в изтребителя е нужен за нещо — а този изглежда имаше място за товари точно зад пилотското място и нещо, което приличаше на сгъваем катапулт за пътника.
Снощи си мислех, че съм видяла стари инструменти тук. И наистина открих намотано въже от пластмасови влакна. Запечатаната кабина го беше запазила, въпреки че това нещо бе на практика неразрушимо. Развих малко и го взех.
Подобието на охлюв остана върху контролния панел, наблюдаваше ме и от време на време наклоняваше „глава“, за да издава звуци като от флейта.
— Да — заговорих. — Само гледай. — Отворих капака докрай — снощи не посмях да го затворя от страх, че няма да влиза достатъчно въздух — и скочих долу. Точно както се надявах, чух подтичване в мрака и открих миши изпражнения близо до гъбите по стената.
Предпочитах да имам харпуна си, но засега и една примка щеше да ми свърши работа. Сложих барчето за примамка. Отстъпих доволно назад. Охлювът се беше преместил на крилото на стария кораб и тръбеше към мен по начин, който възприемах като любопитство.
— Тези плъхове — обясних аз, — много скоро ще опознаят гнева на глада ми, раздаден с помощта на малките клупове на справедливостта. — Усмихнах се, след това осъзнах, че говоря на странния пещерен охлюв, което бе ново падение, дори за мен.
Оставаше ми свободно време, затова погледнах към кораба. Във всеки друг случай бих се замислила как да оправя това чудо. След като направих теста, аз бях изградила във фантазиите си цяло бъдеще, в което се явявах със собствен кораб пред ЗСД и ги принуждавах да ме приемат.
Тези фантазии сега ми изглеждаха… прекалени. Това нещо не беше в добра форма. Не само заради извитото крило или счупените бустери отзад. Всичко, което не беше в пилотската кабина, беше надрано, изкривено или разкъсано.
Може би така бе само отвън. Ако вътрешностите бяха в добро състояние, тогава може би корабът можеше да се оправи.
Взех кутията с инструменти. Тя бе издържала проверката на времето не точно като въжето — изглежда малко влага бе попаднала в кутията — но ръждясалият гаечен ключ пак си беше гаечен ключ. Затова разместих част от скалите, след това се пъхнах под кораба, близо до подемния пръстен. Знаех основни неща за механиката, както и всички ученици, въпреки че не бях учила толкова усърдно, колкото маневрите по време на полет и строежа на корабите. Дърдорко винаги ми се караше, настояваше, че добрият пилот трябва да може да си поправи кораба.