Коб влезе с куцукане в стаята, след това спря до мястото на Дърдорко и се намръщи. След малко самият Дърдорко застана на прага. Проверих разтревожено часовника, след това се отново обърнах към него. Дърдорко носеше раницата си.
Коб не каза и дума. Просто срещна погледа на момчето, след това кимна. Старият ми приятел се обърна, готов да си тръгва.
— Какво? — скочих от мястото си. — Какво става?
— Винаги има един — обясни Коб, — в деня след първата битка. Обикновено се случва по-нататък по време на обучението, но винаги се случва.
Не можех да повярвам, затова хукнах да догоня Дърдорко в коридора.
— Дърдорко?
Той не спря.
— Дърдорко? Какво правиш? — затичах след него. — Отказваш се след една нищо и никаква битка ли? Знам, че си разтърсен, но това беше мечтата ни!
— Не, Спенса — отвърна той и най-сетне спря в празния коридор. — Мечтата беше твоя. Аз просто те придружавах.
— Нашата мечта. Толкова учене, толкова упражнения. Пилотската школа, Дърдорко. Пилотската школа!
— Повтаряш думите така, сякаш не мога да те чуя. — Той се усмихна. — Само че не съм аз този, който не чува.
Зяпнах го.
Той ме погали по рамото.
— Май не съм справедлив. Винаги съм искал да вляза. Как да не се повлияеш, когато близък човек е толкова запален и мечтае само за това. Исках да докажа на себе си, че мога да издържа изпита. И го постигнах.
— Само че когато пристигнах тук, Спенса, и усетих какво е в действителност… Когато онези огнени топки ме поразиха, разбрах, че не мога да правя това всеки ден. Извинявай, Спенса. Не съм пилот.
Тези думи не носеха никакъв смисъл за мен. Дори звуците, които излизаха от устата му, ми се струваха странни, сякаш той говореше на чужд език.
— Мислих цяла нощ — продължи той с тъга. — Знам със сигурност, Спенса, винаги съм знаел, че не съм създаден за битки. Как само ми се иска да знаех какво да правя сега. Да издържа теста бе моята цел, това е.
— Ти се измъкваш — натъртих аз. — Предаваш се. Бягаш.
Той трепна и в този момент се почувствах ужасно.
— Не е нужно всеки да стане пилот, Спенса — засече ме той. — Има и други важни работи.
— Така твърдят. Но не говорят сериозно.
— Може и да си права. Не знам. Предполагам… Трябва да мисля, че има и друго. Има ли работа, която включва единствено полагането на тестове? Излиза, че съм много добър в това.
Той ме прегърна бързо — а през това време аз стоях изпаднала в шок, — след това си тръгна. Останах да гледам след него дълго, докато Коб не излезе, за да ме повика.
— Помотай се още малко, кадет — заяви той, — и ще запиша, че си закъсняла.
— Не мога да повярвам, че просто го оставихте да си тръгне.
— Част от работата ми е да забелязвам кои деца ще помогнат повече навън, вместо да ги оставя тук, за да ги убият. — Той ме побутна леко към стаята. — Неговото място няма да е единственото празно, когато ескадрата завършва. Върви.
Върнах се в стаята и се настаних в авиотренажора си, докато обмислях чутото. Коб сякаш бе доволен да изпрати един от нас. Колко ли студенти са били свалени пред очите му?
— Добре — заговори Коб. — Да видим какво помните от вчера. Сложете коланите, сложете каските и включете холографските прожектори. Вдигни ескадрата във въздуха, командире, и докажете, че не всичко е изтекло от ушите ви върху възглавниците. След това може и да ви науча как да летите наистина.
— Ами оръжия? — попита нетърпеливо Бим.
— Звездни ангели, не — сряза го Коб. — Ще се избиете един друг. Първо основните неща.
— Ами ако отново попаднем във въздуха, в битка? — попита Артуро. Все още нямах представа как да произнасям позивната му. Амфиба? Нещо подобно беше.
— Тогава — обясни Коб — се надявайте Странница да ги сваля, момче. Стига приказки! Дадох ви заповед, кадети!
Сложих си колана и включих устройството. Преди това обаче, преди холограмата да ме обгърне, погледнах за последно празното място на Дърдорко.
Цяла сутрин се упражнявахме как да се обръщаме едновременно.
Управляването на изтребител не беше като да пилотираш стар самолет, каквито някои от външните кланове използваха. Нашите кораби не само че имаха подемни пръстени, които да ни държат във въздуха — без значение каква беше скоростта ни или липсата на такава, — изтребителите имаха мощни устройства, наречени атмосферни гребла, които до голяма степен ни оставяха на прищевките на вятърното съпротивление.