— Вече им обясних положението — успокои ме той, когато спря на прага. — От асансьори казаха, че снощи не си слизала в Огнен рай.
— Ами… знам една малка пещера, на около половин час път пеша извън града. Прецених, че ще спестя време, ако остана там. Цял живот съм проучвала тунелите. Там ми е добре.
— Както прецениш. Днес донесе ли си обяд?
Поклатих глава.
— Отсега нататък си носи. Няма да търпя гладът да те разсейва по време на обучението. — След това тръгна. Скоро след това чух гласове в далечината. Откъм столовата се носеше смях.
Замислих се дали да не се поупражнявам още, но не бях сигурна дали ми е позволено да ползвам машините без инструктор. Нямах намерение да седя и да бездействам цял час, затова реших да се поразходя. Странно колко изтощена се чувствах от летенето, а имах още много нервна енергия заради седенето.
Излязох от сградата — забелязах двамата военни полицаи в коридора. Да не би да ме пазеха да не открадна някоя филия хляб? Адмиралът хабеше много ресурси заради враждебното си отношение към един кадет. От друга страна, ако искаш битка, тогава се бий, за да победиш — и аз щях да направя точно това.
Излязох от базата на ЗСД и се насочих към овощната градина извън оградата. Въпреки че имаше работници, които се грижеха за дърветата, други хора в униформи вървяха между тях, по продължение на пътеката имаше пейки. Май не бях единствената, която се наслаждаваше на истинските растения. Не на гъби или мъх, а на истински дървета. Отделих цели пет минути, за да докосвам кората и листата, донякъде убедена, че всичко това е направено от някаква страхотна пластмаса.
Най-сетне излязох и вдигнах поглед към пояса с отломки. Както винаги, различих форми, убито сиво, линии в небето, въпреки че беше твърде далече, за да видя нещо конкретно. Точно над мен се движеше някаква светлина, толкова ярка, че не можех да гледам право в нея, без очите ми да се насълзят.
Не забелязах дупки сред отломките. Онзи случай с татко беше единственият, когато видях космоса — там горе имаше твърде много пластове боклуци, които кръжаха в безсистемна орбита.
Какви ли са били хората, които бяха построили всичко това? Някои от децата в моя клан дори шушукаха, че Метален рой бил всъщност старата земя, но татко се изсмя, когато чу. Очевидно планетата била твърде малка, а ние имахме карти на земята, които не пасваха.
Но те са били човешки същества или поне са използвали нашия език. Поколението на бабчето — екипажът на Дръзки и флотът — са знаели, че Метален рой е тук. Бяха дошли на старата изоставена планета нарочно. Да се скрият, въпреки че кацането е било много по-катастрофално, отколкото са възнамерявали. Опитах се да си представя какво им е било. Да изоставят небето, да слязат от корабите, да бъдат принудени да се разделят на кланове и да се крият. Странно ли са се чувствали, когато са вдигали очи и са виждали тавана на пещера, както се чувствах аз всеки път, когато поглеждах нагоре и виждах небето?
Продължих да обикалям по пътеките на овощната градина. Работниците тук излъчваха някакво грубовато приятелско отношение. Усмихваха ми се, когато минавах. Някои ме поздравяваха бързо, неофициално. Питах се как ли ще реагират, ако разберат, че съм дъщерята на Преследвач, небезизвестния страхливец?
След като обиколих градината и се насочих към класната стая, се разминах с доста хора в костюми и поли, тръгнали на официална обиколка в овощната градина. С такива дрехи се обличаха посетителите от долу; богати на заслуги хора, които се бяха преместили в дълбоките пещери, на по-безопасни, по-защитени места, където да оцелеят след бомбардировка. Хора като Джорген и приятелите му.
Струваха ми се прекалено… чисти.
Докато се отдалечавах, забелязах нещо любопитно: между овощната градина и базата видях редица малки хангари за автомобили. Вратата на единия беше вдигната и там се подаваше хавъркрафта на Досадник. Надникнах, забелязах лъскавия хром и бебешко синия цвят. Готин, удобен и очевидно скъпа кола. Защо беше забутан тук, извън базата?
Може би не иска останалите кадети да го молят да ги вози, помислих си аз. Едва потиснах желанието си да направя някоя гадория на автомобила. Едва.
Минах през портата, след това пристигнах в стаята ни преди останалите. Отидох и седнах на мястото си — вече имах чувството, че много отдавна не съм сядала в кокпит. Настаних се и въздъхнах щастливо. Погледнах настрани и открих, че някой ме наблюдава.
Скочих почти до тавана. Не бях забелязала застаналата до стената Утринна роса. Истинското ѝ име беше Магма или Магна, но така и не го бях запомнила. Ако можех да съдя по подноса на плота пред вичианката, тя си беше донесла храната тук и се хранеше сама.