— Към коя пещера са се насочили? — попита татко.
— Насочват се към… Преследвач, идват насам. Летят право към Огнен рай. Звездите да ни закрилят. Открили са базата!
Татко свали радиото.
— Забелязан значителен крелянски пробив — носеше се женският глас по радиото. — До всички, тревога. Огромна група креляни е преминала през пояса. Всички изтребители да се явят. Насочили са се към Висина!
Татко ме стисна за ръката.
— Хайде да се прибираме.
— Те имат нужда от теб! — настоях. — Трябва да се биеш!
— Трябва да те върна…
— Мога да се върна и сама. Само направо през тунелите.
Татко вдигна отново поглед към отломките.
— Преследвач! — разнесе се нов глас от радиото. — Преследвач, чуваш ли ме?
— Мелез? — отвърна татко, щракна някакво копче и вдигна отново радиото. — На повърхността съм.
— Трябва да набиеш малко разум в главите на Вираж и Танца. Настояват да бягаме.
Татко изруга тихо и щракна друго копче. Разнесе се различен глас.
— … все още не са готови за истинска битка. Ще бъде пълна съсипия.
— Не — заговори друга жена. — Трябва да се стегнем и да се бием.
Десетки гласове заговориха едновременно.
— Железен юмрук е права — намеси се татко и — направо не беше за вярване — всички замълчаха.
— Ако им позволим да бомбардират Огнен рай, тогава ще изгубим апарата — обясни татко. — Ще изгубим фабриката. Ще изгубим всичко. Ако искаме отново да имаме цивилизация, свят, трябва да останем тук!
Чаках притихнала, притаила дъх, обзета от надеждата, че той ще се разсее и няма да ме отпрати. Треперех при мисълта, че ще има битка, въпреки това исках да я видя.
— Ще се бием — отсече жената.
— Ще се бием — подкрепи я Мелез. Познавах го по име, макар да не го бях срещала. Той беше партньорът на татко по изтребител. — Магмени скали, това е супер. Ще ти натрия носа в небето, Преследвач! Стой и гледай колко ще сваля!
Човекът изглежда беше нетърпелив, може би прекалено развълнуван, за да влезе в битка. Харесах го на мига.
Татко се поколеба само за момент преди да извади светлинната гривна и да я пъхне в ръката ми.
— Обещай, че ще се върнеш незабавно.
— Обещавам.
— И никакво мотаене.
— Няма.
Той вдигна радиото.
— Добре, Мелез, да я видим тази работа. Хуквам към Висина веднага. Преследвач, край.
Той хукна по прашната земя в посоката, която ми беше показал по-рано. След това спря и се обърна назад. Свали си значката и я хвърли — също като проблясваща звезда — към мен, а след това продължи да тича към скритата база.
Аз, разбира се, веднага наруших обещанието си. Пъхнах се в пукнатината, но се скрих там, стисках значката на татко и наблюдавах, докато изтребителите не напуснаха Висина и не се устремиха към небето. Присвих очи и различих тъмните крелянски кораби, които се скупчиха над тях.
Най-сетне проявих необичаен момент на разум и реших, че е най-добре да направя онова, което татко ми беше казал. Използвах въжето на светлинната гривна, за да се спусна в пещерата, където намерих раничката си и се отправих към тунелите. Прецених, че ако побързам, ще се върна при клана навреме, за да чуя как предават битката по единственото ни комунално радио.
Оказа се, че греша. Връщането се оказа по-дълго, отколкото помнех и благополучно успях да се загубя. Затова се лутах долу, представях си величието на невероятната битка над мен, когато баща ми за срам и позор се откъснал от другарите си и избягал от врага. Собствената му ескадра го свалили за отмъщение. Когато се върнах у дома, битката бе спечелена, а татко вече го нямаше.
Аз пък бях заклеймена като дъщеря на страхливец.
Първа част
1.
Дебнех внимателно врага в пещерата.
Бях си свалила ботушите, за да не проскърцват. Бях махнала и чорапите, за да не се подхлъзна. Скалата под краката ми беше приятно хладна, докато правех безшумна крачка напред.
На тази дълбочина единствената светлина идваше от бледото излъчване на червеите на тавана, които се хранеха с влагата, която се просмукваше през пукнатините. Трябваше да седиш минути наред в мрака, за да могат очите ти да се приспособят на бледата светлина.
Ново потрепване в сенките. Ето там, близо до онези тъмни буци сигурно се намираха укрепленията на врага. Застинах както бях клекнала, ослушвах се, за да доловя как врагът драска по скалите, докато се придвижва. Представих си крелянин: ужасяващо извънземно с червени очи и тъмна броня.
С уверена ръка — мъчително бавно — вдигнах пушката на рамо, притаих дъх и стрелях.
Наградата ми беше писък на болка.