Супер!
Докоснах китката и активирах светлинната гривна на татко. Тя оживя с червеникавооранжев отблясък и за миг ме заслепи.
Тогава се втурнах напред, за да си прибера наградата: един мъртъв плъх, проснал се на земята.
На светлината сенки, които си бях представяла като вражески укрепления, се оказаха скали. Врагът ми беше охранен плъх, а пушката самоделен харпун. Девет години и половина бяха минали от онзи съдбовен ден, когато се качих на повърхността с татко, но въображението ми беше по-мощно от когато и да било. То ми помагаше да разчупя монотонността, да се преструвам, че правя нещо много по-вълнуващо от лова на плъхове.
Вдигнах мъртвия гризач за опашката.
— Сега вече познаваш размаха на гнева ми, долен звяр.
Оказа се, че странните малки момиченца порастват и стават странни млади жени. Аз обаче прецених, че е най-добре да практикувам моите подигравки за времето, когато наистина щях да се бия с креляни. Бабчето ме научи, че великият воин знае как да си вдъхне сили, за да пропъди страха и несигурността и да ги внуши на врага.
Натъпках придобивката си в торбата. С този ставаха осем — нелош улов. Щях ли да имам време за още един?
Погледнах към светлинното въже — на гривната, в която се прибираше, имаше малък часовник до скалата за зареждане. 0900. Изглежда беше време да се връщам; не можех да изпусна прекалено много от училище.
Метнах торбата на рамо, взех си харпуна — бях го изработила от ненужни части, които бях открила в пещерите — и се отправих към дома. Следвах картите, които бях начертала сама и непрекъснато обновявах в една малка тетрадка.
От една страна ми беше мъчно, че се връщам и оставям тихите пещери. Те ми напомняха за татко. Освен това ми харесваше колко е… колко е празно тук. Никой не ми се подиграваше, никой не ме зяпаше, никой не шушукаше обиди, докато не бях принудена да защитя честта на семейството с юмрук в тъпото му лице.
Спрях на познато разклонение, където подът и таванът отстъпваха пред странни метални шарки. Кръгове, обозначени със сложни писания, покриваха и двете повърхности; все си мислех, че това са древни карти на галактиката. В далечния край на нишата огромна древна тръба излизаше от скалата — една от многото, които пренасяха вода през пещерите, пречистваха я и я използваха, за да охлаждат машините. От един шев капеше вода в кофата, която бях оставила и тя бе наполовина пълна, затова отпих жадно. Беше хладна, освежаваща, с привкус на нещо метално.
Не знаехме много за хората, които бяха построили тази машинария. Също като пояса отломъци, това е било тук, когато малкият ни флот се разбил на планетата. Били са хора, тъй като написаното на места като тавана и пода на тази ниша бе на човешки езици. Колко далечна връзка имахме с тях си оставаше загадка дори сега. Нито един от тях не живееше вече тук, а разтопените места и древни останки на повърхността издаваха, че са водили своя война.
Налях останалата част от водата в манерката си, след това погалих с признателност широката тръба, върнах кофата на място и продължих. Машината сякаш откликна на допира ми с далечно, познато жужене. Последвах звука и скоро приближих до място от лявата страна, където камъкът прекъсваше.
Влязох в дупката и погледнах Огнен рай. Родната ми пещера и най-големият подземен град, който съставляваше съюза Дръзки. Наблюдателницата ми беше на високо място, осигуряваше ми зашеметяваща гледка на просторна пещера, пълна с тесни апартаменти, построени като кутийки, които се разцепваха една друга.
Мечтата на баща ми се беше сбъднала. Като разбиха креляните онзи ден преди девет години, новоизлюпените пилоти на изтребители бяха вдъхновили създаването на нация. Десетките навремето номадски кланове се бяха събрали, колонизирали Огнен рай и пещерите около него. Всеки клан пазеше името си, което отвеждаше към кораба или онази част от кораба, на която са работили. Моят клан беше Механикови — от старото название на екипа по поддръжка на двигателя.
Всички заедно се наричахме Дръзки. Името беше заимствано от флагманския кораб.
Както може да се предполага, когато се събрахме, привлякохме вниманието на креляните. Извънземните все още се опитваха настървено да унищожат човешката раса, така че войната продължи и ние имаме нужда от непрекъснат поток от изтребители и пилоти, които да защитават новосъздадената нация.
Над сградите на Огнен рай се извисяваше апаратът: древна работилница за топене и рафиниране на метали, които изпомпваха разтопени скали от долу, след това създаваха части за построяването на изтребители. Апаратът бе и невероятен, и уникален; въпреки че машини в други пещери осигуряваха топлина, електричество или филтрирана вода, единствено апаратът на Огнен рай беше в състояние да осигури сложната изработка.