Раздават се ликующи викове: „Да живее Сара!“ „Да живее царят!“ „Бог е велик!“ „Да е честито!“
Александър. Благодаря ви, боляри, за радостта! (Болярите пият. Раксин остая вкаменен.)
Александър, Нека влязат куманките!
Влазят пет млади и хубави куманки в яркоцветни шалвари, в сърмени зелени елеци с широко пуснати отзад коси. Музиката засвирва куманска игра. Куманките се завъртяват вихрено, тресат си снагите в сладострастни положения. Играта трае няколко време при общо мълчаливо възхищение. Само Раксин стои вкаменен, вперил очи в Сара. Слугите пак поднасят вино. Всички вземат чаши, освен Раксин.
Александър. Раксине, пий! (Зима и сам му поднася чаша.)
Раксин (зема чашата и я фърля на земята). Аз не ща да пия!…
Музиката и играта престаят.
Александър (очуден). Какво значи това?
Раксин (гледа захласнат към Сара).
Александър (гневно). Ти полудя, защото виждаш Сара спасена?
Раксин. Не виждам Сара, Александре, а виждам нещастието на царството! Виждам, че бог в гнева си ни оставя. (Гърмотевица.)
Александър. Раксине, запретявам ти!
Раксин. Не, ще говоря! Тежко е на моята стара душа. Черен гледам утрешния ден… Чуваш ли бурята, дето гърми навън?… Иде друга буря, която свирните и шумният пир в тоя дворец не оставят да се чуе… Там има пожар — по-страшни пожари стават в Долня земя. Тук куманки се кълчат, там нашите жени, сестри и дъщери се безчестят и робят; тука смехове, там плачове ; тука миризми от цветя и от вино, там задушливият дим от пожарите, вони от труповете. Трябва да ратуваме — ние пируваме…
Александър. Раксине!
Раксин. Отслабна твоята ръка, царю! Изнеженост и иезгрижие измекушавиха твоето мъжко тяло; забрави ти народа си, който те повика да го браниш. Не старост, а виното и жените убиха силите на някогашния Александър. Не се въси, а слушай, Александре, откровеното слово на един стар твой служител! Аз не бих заслужавал уважението ти, ако ласкаех твоите слабости, делейки с тебе чашите и безумствата на веселото пиршество. Разгони тия разпуснати хора и поведи юнаците, които с меч и копие искат да вървят срещу неверниците! Отърси от себе си сластолюбивите слабости, пропъди тая еврейка и мисли за България!
Александър (гневно). Раксине, излез! (Раксин излиза бързо.)
V болярин. Той е луд!
Александър (усмихва се). Той вижда бури и ужаси, аз виждам слънце. (Погледва Сара, па дава знак надясно. Музиката гръмка и куманките пак заиграват вихрено. Кръгозорът цял свети от пожар.)
Завеса
Действие четвърто
Александър
Раксин
Теодора
Сара
Красимира
Василиса
Стана
Мара
Драган
Рад Лупу
Двама евреи-джелати
Част от градината на Царевец. Моравка. Явори и брястове засенят я отляво. Шубръки отдясно. Едно мраморно кладенче шурти. Две градински пейки отсам до шубръките. В дъното, между тях и дървесата, се вижда част от стената на Царевец, до която се долепя моравката. На стената, която от тая страна е висока около половин метър, се виждат няколко от зъбците й и издълбани стъпъла между тях за бранителите. Една кула с машикули се полузатулва зад дърветата отляво. Зад стената се види, както и във второто действие — Трапезица.
Отдясно влазят Теодора и Красимира и идат бавно насам.
Явление 1
Теодора и Красимира
Красимира (като се озърта). По-полека, царице, не трябва никой да ни чуе, нито да ни види, че приказваме заедно.
Теодора (тъжно). Ох, виждам, че бог ме е напуснал. Хубавият ни план, така чудесно скроен от тебе, не сполучи. (Сяда на пейката.)
Василиса си подава главата зад шубръките я слуша.
Красимира. Не бог, а проклетата случайност, царице. Мислехме ли ние, че тая нощ Сара ще отсъствува от бащината си къща, когато винаги нощуваше там при Александровото излазяне из Търново? Можеше ли да се съмнява и Рад Лупу, че Сара не е тая, когато пазеха на вратнята войници, и че изважда из тъмнината вместо Сара женената й сестра Ревека, дошла случайно или нарочно да спи там, и която тъй много прилича на сестра си и по снага, и по глас?