Евстратий. Великите боляри са против.
Александър. Аз ще ги сломя. Потоп да стане — Сара трябва да бъде царица. А патриархът?
Евстратий. И той бил против. Заплашвал, че ще те отлъчи от църквата, както някога патриарх Иоаким стори с цар Георгя Тертера.
Александър (гневно). Нека се опита. Скалата, от която Иоаким полетя към Янтра, още стои на мястото си… А народът?
Евстратий. Сѐ роптае.
Александър. И защо роптае тая глупава сган?
Евстратий. Главно по причина на еврейския род на Сара.
Александър. Не е тяхна работа. Аз правя тъй, както мен е угодно. Аз презирам мнението на тая тълпа. Ней трябва вино или бич…
Евстратий. Имаш право, велики господарю. Твоята царска воля стои над всичко.
Александър. Да, моята воля! Извън моята воля нищо не съществува. Само един бог стои над нея.
Евстратий (след известна нерешителност). Боят се още от крамоли в царството подир твоята смърт.
Александър. Нека се не грижат. Аз нямам намерение да умирам скоро… При това сина си Асеня приживе ще задоволя. И той ще царува. Ще му дам Видинското царство. Видинското царство е моя бащиния: аз го слях с България, аз мога да го откъсна. Това обадих и на болярите.
Явление 12
Александър и Сара
Александър (съглежда Сара и отива към нея). Драга Саро, ти си вече избавена от Теодора, ще се избавиш с Красимира, тая сплетница. А Рад Лупу изгонвам за Влашко.
Сара. Ти си много милостив.
Александър. Утре ще приемеш светото кръщение.
Сара. Аз ти казах, че съм готова.
Александър (гледа я изпитателно). Готова и със сърцето?
Сара. И със сърцето, и с душата. Аз обичам вашия Христос.
Александър. Защо?
Сара. Защото тебе обичам… Обичам и църквите ви.
Александър. Искрено?
Сара. Да, защото в тях се моли моя цар. (Галено.) Ние ще посещаваме мънастирите, нали? Аз ще им раздавам дарове.
Александър. Това е добро. Евреите те мразят, направи българите да те обикнат. Да обикнат и да почитат новата царица, която ще им даде наследника на престола…
Сара (прегръща го). Велики царю!
Александър. Ще бъдеш преименувана Теодора — „Дар от бога“ — това име много ми се ревне. И в палата царицата е пак Теодора. Заменява се само кокошката с гълъбица… (Гледа я втренчено.) Но ти си тъжна пак?
Сара (печално). В тоя светъл палат има един облак още.
Александър (живо). Кажи: лучите на моята любов ще го разсеят. Кажи!
Сара. Господарю: Раксин!
Александър (стреснато). Раксин? (Глади я по главата.) Успокой се, драго дете. Раксин е суров и сприхав старец, но той ми е предан. Нека си гърми, нека се въси, остави го.
Сара. Аз го не ща тука. (Брише си очите.) Ти помниш в горския дворец как ме поруга. (Брише си пак очите.) Тоя човек ме плаши с гневните си погледи… Само той един в тоя палат се осмелява явно да ме презира.
Александър. Но разбери, драго дете, великият логотет и към мене е груб, но той ми е ценен и умен съветник. Заслужил ми е… Аз го почитам.
Сара. Той ми е по-страшен от всичките… Аз те обичам, Александре, ако и ти ме обичаш, махни го. (Брише си сълзите.)
Александър (гледа я сериозно). Не плачи, и тая жертва ще направя за тебе… Раксин ще отстраня от палата. Отстранявам го дотогава, докогато ти желаеш.
Сара (фърля се на врата му). Велики господарю! (Гледа го умилно в очите.)
Александър. Искам в тия чудни очи занапред да блестят не сълзи, а само зарите на радостта… Видиш ли колко е силна моята любов към тебе? Аз въоръжих против себе си духовенство, боляри, народ и всичко ще сломя, само тебе да възкача на престола. Ти си сега за мене и славата, и царството. Развълнувано море от умрази ме заобикаля, само твоята любов ме крепи и носи над вълните му. Ти си моето щастие, моето слънце.
Сара. Аз съм вечно твоя робиня, царю.
Александър. Ти си моят кумир и моята царица. Ти ще осветляваш палата ми, ти ще осветляваш душата ми. Никога девойка като тебе не е отивала толкова високо. Иди си сега, царице моя, защото ще изпитвам пак разбойникът. Иди си, моя царице. (Цалува я по челото. Иде насам. Сара излазя с Василиса отляво. Отдясно войници въвеждат Рад Лупу вързан, а след тях двама джелати евреи. Те го качват на едно стъпало между зъбците на стената.)