56. На моята воля за избор волята за избор на ближния е също толкова безразлична, колкото дъхът и плътта му. Защото, независимо че в най-висока степен сме родени един за друг, всяко от нашите ръководни начала разполага със своя собствена власт. Иначе злото на ближния щеше да е и мое. Което бог не е постановил, за да не бъде друг причина за моето нещастие.
57. Струва ни се, че слънчевата светлина се излива, и тя действително се лее във всички посоки, без да се изчерпва обаче. Защото това леене е един вид протягане. Затова и лъчите на слънцето се наричат така — от обтягането на лък. А какво представлява лъчът, можеш да разбереш, ако погледнеш пронизващата през пролука в затъмнено помещение слънчева светлина. Протяга се в права линия и все едно, че опира във всичко твърдо, което среща и което му пречи да продължи по въздуха нататък. Там спира и нито се приплъзва, нито свлича. Та по подобен начин трябва да се лее и разлива умът — да се протяга без да се изчерпва, и срещайки прегради, да се опира в тях не рязко и без насилие и да не се свлича, а да стои и да осветява приемащия го предмет. Впрочем това, което не пропусне лъча, самото то ще се лиши от него.
58. Който се бои от смъртта, се бои било от липсата на сетивно възприятие, било от друг род усещане. Но ако няма повече да усещаш, няма да усетиш и нищо лошо. Ако се сдобиеш с друг род усещане, ще си и друго същество и ще продължиш да живееш.
59. Хората са се родили един за друг. Или ги научи на това, или ги понасяй.
60. По един начин се движи стрелата, по друг умът. Когато е предпазлив и се върти около една мисъл, той в не по-малка степен се движи направо и към поставената цел.
61. Да проникваш в ръководното начало на всеки. Но и да допускаш всеки друг да прониква в твоето ръководно начало.
Девета книга
1. Вършещият несправедливост постъпва неблагочестиво. Щом като всеобщата природа е създала разумните същества едно за друго, за да си помагат по достойнство и по никакъв начин да не си вредят, който прекрачва нейната воля, несъмнено постъпва неблагочестиво спрямо най-старшата между боговете. И лъжещият постъпва неблагочестиво спрямо същата богиня. Защото всеобщата природа е природата на действително съществуващото, а то е сродно на всичко непосредствено съществуващо. Освен това нея я наричат още истина и тя е първопричина на всички истини. Лъжещият по своя воля постъпва неблагочестиво, доколкото, мамейки, постъпва несправедливо. А лъжещият неволно, доколкото е в несъгласие с всеобщата природа и воювайки с нея, нарушава реда й. Защото воюва с нея човекът, който в несъгласие със себе си върви в посока противоположна на истината; получил необходимото изходно начало от природата и занемарил го, той не е в състояние да отличи лъжливото от истинното. Постъпва неблагочестиво впрочем и оня, който преследва удоволствието като добро и избягва мъката като зло — такъв човек няма как да не е често недоволен от всеобщата природа, задето незаслужено отрежда едно или друго на недостойните и достойните люде, понеже често се случва недостойните да живеят в удоволствие и да разполагат с това, което следва от него, а достойните да бъдат сполитани от мъката и нейните последствия. Също и страхуващият се от мъки се страхува от неща, които стават във вселената. А това е вече неблагочестие. И преследващият удоволствията няма как да се въздържи от несправедливост. А това съвсем очевидно е неблагочестиво. Към нещата, към които всеобщата природа се отнася с безразличие (тя не би създала едните и другите, ако не се отнасяше с безразличие към тях), към тях желаещият да следва природата и да бъде в единомислие с нея трябва също да се отнася с безразличие. Който не се отнася с безразличие към мъката и удоволствието, смъртта и живота, славата и безславието, безразлични за всеобщата природа, той очевидно постъпва неблагочестиво. Казвам „безразлични за всеобщата природа“ наместо да кажа случващи се без разлика в хода на ставащото и неговите последствия, следвайки първичния импулс на провидението. Тръгвайки от някакво начало, то се е заело с това уреждане на света, като е свързало разумните основания за бъдното и е определило силите в състояние да породят съществуващото, неговите промени и наблюдаваните последствия.
2. Човекът с изтънчен дух може да напусне този свят, невкусил лъжа, лицемерие, разпуснатост и надутост. Втората възможност е да изпуснеш последния си дъх и да отплуваш поне наситен на тия работи. Или предпочиташ да останеш при злото? — Опитът все още ли не те е убедил да се махнеш от този мор? Защото с много повече право върви да кажем за развалата на ума мор, отколкото за еди-каква си болестна промяна на обгръщащия ни въздух, който вдишваме. Тя води до измиране на живите същества, доколкото са живи, а развалата на ума до измиране на хората, доколкото са хора.