Някой с гласа на Първата грация, която по ирония на съдбата му се падаше и съпруга, предаваше бюлетина за събитията в селото. Бюлетин от тревожен, по-тревожен. Цялото народонаселение, което предвид възраст, здравословно състояние и прочие фактори беше още в движение, се било захванало да разделя селото на зони. С кофи синя, червена, оранжева и други бои маркирали къщи, дървета, стопански сгради и прочие дадености. Демаркационната линия била бяла, двойно непрекъсната и който я пресечел, щяло да се бие на месо. Изпитвали затруднения при местенето на къщите и трафопостовете — техниката отдавна беше продадена за заплати на разните комисии. Всички леви тротоари се пренасочвали в Източната зона, а десните — съответно в Западната.
Но така или иначе гражданският мир в селото бил запазен. За селския мир нищо не се споменаваше.
Тревожна беше и вестта, че собствената му леля Лалка майсторяла от покривката за деловия президиум чучело, което ще изгорели на площада. Още по-тревожно беше, че чучелото поразително приличало на самия него — кмета Летков.
Лидерът на селото не издържа на напора на събитията и този път действително се събуди. Съвестта му имаше дъх на прокиснали джибри. Изведнъж си спомни името на селото — нямаше страшно, заплати ще има!
Отвън денят напираше с назрелите си проблеми и познат глас:
— Петилетко, леля, ставай да ми позираш за чучелото! Трябва да му нанеса заключителните щрихи, дано да сколасам…
Януари 1997 г.