Уил започна да разказва с надебелял от умора език. Дейн не бе високообразован човек, но се развълнува от участието на Шекспир и намери момента с Нострадамус за завладяващ. Никога не бе чувал за Жан Калвин, но не се засрами от дупките в познанието си. Слушаше като омагьосан историята за монасите писари и масовото им самоубийство, но бе съвсем прозаичен относно откровението Finis Dierum.
— Не вярвам, че светът ще свърши просто така. Знам, че Спенс си пада по подобни приказки, но, по дяволите, няма да ме има, за да го видя с очите си.
Уил го изгледа косо.
— Да, бях нахално момче. Уговорих Спенс да погледне датите ми преди да се пенсионира. Махам се от тук през двайсет и пета на не толкова зрялата възраст седемдесет и четири. Имам да върша много глупости дотогава. Ти си отвъд хоризонта, нали?
— Има ли нещо за мен, което да не знаеш?
— Хей, Клуб 2027 е тайфа дъртаци, които се събират да подритват лайната! Твоят случай „Апокалипсис“ най-сетне ни даде тема за разговор. — Дейн се разсея от някакви приказки по радиото. — Съжалявам за онова момиче и дядо й. Оставам с впечатление, че си имал връзка с нея.
Начинът, по който каза „връзка“, бе доста категоричен. Дейн явно беше на неговата вълна, когато ставаше дума за жени.
— Толкова ли е очевидно?
— Тъй вярно, сър.
— Не е от моментите, с които се гордея.
— Хей, мъжът трябва да бъде мъж и да действа като мъж. Това е моето мото. — Потвърди височината на дежурния по въздушен контрол и отново се обърна към Уил. — Искам да ти благодаря.
— За какво?
— За това, че помагаш на Хенри. Билетът му е продупчен за вдругиден. Даваш му възможност да дере и драпа, вместо просто да гледа часовника. Лично аз пък бих искал да скоча в сандъчето с някой модел по бански.
Уил го потупа по рамото. Дейн беше готин тип.
— Дано така да стане.
Замисли се над думите му, докато Дейн управляваше машината над черните равнини. Не, беше съвсем сигурен, че би избрал нещо различно. Би искал да си отиде с Нанси.
Дейн явно не обичаше неподвижен въздух и отново отвори уста.
— Ще ти кажа нещо, което е абсолютно секретно, става ли?
— Става. Защо?
— Защото изгаря дупка в езика ми. Мисля, че знам защо са впрегнали всичките си сили да те озаптят. Тази нощ ти стовари върху мен тонове нова информация, приятелю, и смятам да отговоря със същото. Така или иначе и двамата здравата сме загазили.
— Продължавай. Слушам те.
— След три седмици ще се случи нещо много голямо. В Каракас, Венецуела. Знаят за него от много време, но преди около две години ЦРУ започна да съставя план за действие, за да се възползва от ситуацията. Когато напуснах Грум Лейк, замисълът вече имаше зелена светлина.
— Какво ще се случи?
— Майката на всички латиноамерикански земетресения. С епицентър в Каракас. За един ден ще има над двеста хиляди жертви. Или поне дървените философи мислят, че става въпрос за земетресение. Нищо друго не пасва.
Уил поклати глава.
— Това са много хора.
— Не е нужно да ти казвам, че Венецуела има две неща, които карат Чичо Сам да стои нащрек и да се ослушва — петрол и комунисти. Ще използваме катастрофата, за да забъркаме кашата.
— Преврат ли?
— В общи линии. Доколкото чух, ще мине като хуманитарна мисия. Ще има море от палатки, походни легла, храна и медикаменти, готови да се появят в минутата след като прахта се уталожи. Смятат, че ще настъпи пълен хаос. Правителството им няма да може да се справи с положението. Президентът им ще оцелее, но за много от хората му не може да се каже същото. Ще трябва да действаме с опозиционните партии, които ще бъдат готови да действат. Колумбийците и гвианците ще изиграят своята роля, като сложат ръка на спорните гранични територии. Американските, британските и френските военни трябва да са готови да влязат в ролята на миротворци. На лошия ще му бъде сритан задникът. Един от нашите хора взема властта и всички американски и европейски петролни компании се връщат в играта. Такъв е планът, или поне така го разбира глуповатата ми тиква.
Бръмченето на двигателите заглуши тихото подсвирване на Уил. Ненормалният им интерес към липсващата книга. Хладнокръвно взетото решение да убият Кантуел и родителите на жена му. Твърдата им решимост да извадят Уил Пайпър от уравнението. Фрейзър и господарите му се бореха с все сили да запазят в тайна върховната секретна операция — вземането на властта в неприятелска, богата на петрол страна, като използват предсказанията на Библиотеката в Зона 51. Имаше само едно нещо, което Уил знаеше със сигурност — правителството ще използва цялата си тежест, за да го направи на пух и прах.