Умът на Уил по принцип не беше настроен да философства. Той бе практичен човек, разчитащ на инстинкта и действието. Ако беше гладен, ядеше. Ако му се чукаше, намираше си жена. Ако бракът или връзката го правеше нещастен, слагаше край. Ако имаше работа, вършеше я. Ако имаше убиец, намираше го.
Сега отново беше съпруг. И отново беше баща. Имаше великолепна жена и син, който го изпълваше с надежди. Трябваше да се уповава на тях. Нанси и бебето трябваше да насочват вземането на решения. Ако в играта имаше намесени и други сили, тъй да бъде. Не биваше да мисли прекалено много за нещата. Следващият му ход трябваше да бъде намирането на паметта. После метафорично щеше да я завре в задника на Фрейзър.
Почувства се по-добре, като някогашния Уил.
Ами 2027?
Край на дните или не, дотогава имаше много време. Разполагаше със седемнайсет години да компенсира петте десетилетия егоизъм. Имаше възможност да изкупи греховете си.
Сделката беше доста добра.
— Благодаря, задник такъв — каза той на Шакълтън.
36
На връщане към склада Уил направи едно добро и две лоши обаждания по телефона.
Нанси вече не беше сама. Дъщерята и зетят на Уил току-що бяха пристигнали да й правят компания при езерото до завръщането му. Звучеше радостно разсеяна и на заден фон се чуваше веселото гукане на детето.
Другите обаждания го разтревожиха. Дейн не отговори. Второто обаждане беше през рецепцията на мотела, но никой не вдигна в стаята му. Служителят потвърди, че е отседнал там. Уил реши, че е заспал дълбоко, но въпреки това безпокойството не го напусна.
В Зона 51 телефонът на Дейн регистрира пропуснатото обаждане от предплатения телефон на Уил. Един от техниците в оперативния център прехвана номера недалеч от Лонг Бийч, движеше се на север. Съобщи новината на Фрейзър.
Фрейзър изсумтя. Хубаво беше да знае телефонния номер на Пайпър, но се надяваше да не му е нужен. Уил се намираше пред очите му и ако всичко минеше добре, скоро щеше да е на сигурно място, а Фрейзър щеше да разполага с базата данни.
После щеше да навести Хенри Спенс и да прибере онова, което Пайпър беше намерил в Англия.
С нетърпение очакваше да се отърве от Лестър. Искаше да докладва, че си е свършил работата, че заплахата е предотвратена, че целите им са неутрализирани. Искаше в замяна на това да чуе как бюрократът любезничи с него. После щеше да си вземе няколко дни почивка, през които да боядиса терасата или да се посвети на някое друго приятно занимание. Една седмица преди „Събитието Каракас“ базата щеше да бъде затворена и щеше да му се наложи да живее в нея.
Все още бе твърде рано да действа, затова Уил спря да вечеря на няколко километра от склада. На паркинга пред китайския ресторант отново направи неуспешен опит да се свърже с Дейн. Този път остави съобщение на гласовата му поща:
— Уил е. Часът е пет и половина. Опитвах се да те намеря. Ще отнеме повече време, отколкото очаквах. Обади ми се веднага щом чуеш това съобщение.
Час по-късно все още бе в заведението, натъпкан със свинско в сладко-кисел сос и зелен чай. Ресторантът имаше хубав бар и сума ти алкохол за унищожаване, но вместо това Уил продължи да се налива с проклетия чай.
Преди да си тръгне, разчупи курабийка с късмет: Разумният се подготвя за неочакваното.
Благодаря за съвета, помисли си той.
Затаи дъх, докато завиваше към паркинга на склада. Беше пуст. Слава Богу, нямаха втора смяна. Слънцето беше залязло преди половин свят и бързо намаляващата светлина беше добре дошла, макар да предпочиташе да е съвсем тъмно. Обиколи сградата два пъти с колата си, за да се увери, че всичко ще бъде наред, после паркира отстрани и тръгна към главния вход. Отмъкнатата карта накара червената лампичка да светне в зелено и ключалката изщрака. Беше вътре.
Приготви се за среща с охраната, но лобито и рецепцията бяха празни, осветени от една-единствена лампа. Картата свърши работа още веднъж и Уил се озова в самия склад.
Не беше съвсем тъмно. Няколко флуоресцентни лампи на тавана работеха, осветявайки огромното пространство с мътната си светлина.
Първото, което привлече вниманието му, бяха роботите — цяла редица в предната част на помещението. Бяха като огромни телевизори без екрани. Всеки имаше отделение като кутия с V-образна дървена рамка, предназначена да държи книга с еластични ленти.