В най-близката до него машина, изключена за през нощта, механичната ръка беше замръзнала насред движението си, хванала една страница с деликатните си щипци. Оптичната палка беше готова да започне сканирането веднага щом устройството бъде включено и страницата се обърне.
Зад роботите имаше обширен склад, представляващ индустриален двойник на библиотека — ред след ред черни метални рафтове, достатъчно ниски, че човек лесно да стигне до горните лавици. По периметъра на склада бяха подредени тъмни офиси за персонала.
Уил въздъхна, когато видя какво го очаква. Тук имаше десетки хиляди книги. Макар несъмнено да съществуваше някакъв каталог и система за разпределянето им, най-вероятно щеше да прекара толкова време в ровене из кабинети и папки, колкото и ако направо тръгне да обикаля. Затова си избра една редица в края на склада и просто тръгна покрай нея.
Половин час по-късно главата му беше замаяна от морето гръбчета със залепени баркодове на склада. Трябваше да бъде методичен. Не можеше да е сигурен, че всички томове с общински закони са групирани заедно. За свой ужас забеляза, че някои поредици са пръснати като просо. В края на поредния ред, в задната част на сградата, спря да се обади отново на Дейн, но отново му отговори гласова поща. Нещо определено не беше наред.
Нещо светещо привлече вниманието му. В най-близкия до него офис имаше черно-бял монитор, показващ картина от охранителната камера в полутъмното лоби. На табелката на вратата пишеше „Марвин Хемпъл, главен мениджър“. Уил си представи как мършавият управител седи на бюрото си, сърба бульон и шпионира момичето на рецепцията през обедната почивка. Поклати глава и продължи със следващия ред.
Ускори крачка и се застави да се концентрира. Ако не внимаваше, можеше да изгуби часове, да остане с празни ръце и да се наложи да започне отново. Реши да докосва всяко гръбче, за да е сигурен, че го е проверил преди да продължи нататък, но неканените мисли продължаваха да го разсейват.
Къде се беше дянал Дейн?
Как е Нанси?
Как ще завърши тази игра?
Фрейзър беше обградил склада, но се опасяваше, че хората му са недостатъчни за сграда с такива размери. Разполагаше само с шестима души, с които да покрие главния вход, товарния вход отзад и аварийните изходи от двете дълги страни. Беше оставил Декорсо и още двама отпред. Пайпър беше влязъл оттам, така че най-вероятно щеше и да излезе по същия път. Пръсна собствения си екип, пращайки по един човек при аварийните изходи. Самият той беше покрил товарния вход и си представяше как Пайпър бавно отваря вратата и зяпва, докато Фрейзър стреля в тялото му. Нямаше да умре, но се надяваше много да го боли.
Разбира се, Декорсо изживяваше последните си минути. Фрейзър мислено се сбогува с него. При следващата им среща вероятно щеше да е труп. Нещо щеше да го убие в близките няколко часа. Пайпър? Приятелски огън? Инфаркт? Нощта определено нямаше да свърши тихо и спокойно.
Мина още един час и Уил отбеляза мястото, до което бе стигнал, като издърпа една книга от лавицата, след което отиде в тоалетната да се освободи от китайския чай и да наплиска лицето си със студена вода.
В същото време Фрейзър и Декорсо водеха оживена дискусия по радиото. Защо Пайпър се бави толкова много? Дали не са пропуснали някоя врата? Или може би складовете са свързани с подземни тунели?
Фрейзър реши засега да изпрати екипа на Декорсо в лобито. Добре беше да го контролират, в случай че Пайпър излезе оттам, а и щяха да се намират по-близо до целта, ако решат да влязат и да го спипат вътре. Един от хората на Декорсо имаше стандартно оборудване, с което бързо преодоля четеца на карти. Тримата влязоха в лобито и заеха отбранителни позиции.
Уил отново приближаваше задната част на склада и при последния рафт от реда беше разтърсен, сякаш го бе ударил ток.
Ето ги и тях! Цяла редица общински закони на Ел Ей за осемдесетте. Топло, помисли си той. Топло.
Завъртя се на сто и осемдесет градуса, за да огледа първия рафт на следващия ред. Сърцето му се разтуптя от вълнение. Лавиците бяха изпълнени със светлокафявите томове. Не бяха по ред, но погледът му пробяга през сборниците, събрани през всички десетилетия.
1947 трябваше да бъде тук. Някъде тук.
Започна да докосва всяко гръбче и да произнася на глас годината. Стигна до долните лавици. Наведе се, докосна тома и бързо го извади.