Алкохолът му помогна да притъпи болката или поне да го разсее достатъчно, за да извади новия си компютър от кутията и да го включи. Системата не откри мрежа.
— Имате ли безжичен интернет? — извика той към тъпото на вид мексиканско момиче зад тезгяха, но със същия успех би могъл да я помоли да му обясни принципите на квантовата механика. Момичето го погледна безизразно и сви рамене.
Включи флаш паметта и прехвърли базата данни на Шакълтън. Минута по-късно беше подканен да въведе парола. Спомни си я веднага — Питагор. Сигурно беше имала някакво значение за Шакълтън, но така и не беше разбрал какво точно.
Базата данни беше готова за запитване. Имаше някакво божествено усещане да можеш да въведеш име и някаква допълнителна информация и моментално да откриеш датата на смъртта на съответния човек. Започна с Джо и Мери Липински, просто за да им отдаде почит. Бяха там — 20 октомври.
После отново провери Хенри Спенс. Получи потвърждение — 23 октомври. Утре.
Въведе още две имена и се загледа в екрана.
Вече имаше известна идея какво ще се случи утре.
В Ню Хемпшир бе след полунощ, но трябваше да говори с Нанси, дори това да означаваше да я събуди и разтревожи. Нямаше избор. Като едното нищо това можеше да се окаже последният им разговор.
До тоалетните имаше телефонни апарати. Уил смени няколко банкноти срещу куп монети и набра домашния номер на Зекендорф в Алтън. Наблюдателите вероятно разполагаха с номерата на всички предплатени телефони и ги подслушваха. Нямаха този номер. Засега. Докато телефонът звънеше, Уил забеляза свежа кръв по новите си панталони.
Нанси вдигна. Изглеждаше изненадващо будна.
— Аз съм — рече той.
— Уил! Как си? Къде си?
— В Ел Ей.
— И? — загрижено попита тя.
— Намерих флаш паметта, но има някои проблеми.
— Какво се е случило?
— Спипаха Дейн. Имаше малко счепкване.
— Уил, добре ли си?
— Прострелян съм. В лявото бедро. Не улучиха топките ми.
— Господи, Уил! Трябва да отидеш в някоя болница!
— Не става. Вземам автобус. Трябва да се добера до Спенс.
Личеше си, че Нанси се опитва да измисли нещо. Чу как бебето се размърда.
— Ще се обадя в отдела в Ел Ей — каза тя. — От ФБР ще те поемат.
— Господи, недей! Фрейзър ще научи. Следи всички местни комуникации. Трябва да се оправям сам. Ще успея.
— Не ми звучиш добре.
— Трябва да ти призная нещо.
— Какво?
— Купих бутилка уиски. Нанси?
— Да?
— Бясна ли си ми?
— Винаги съм ти бясна.
— Питам сериозно.
— Уил, обичам те.
— Само ти създавам неприятности.
— Не говори така.
— Искам да мога да се погрижа за теб и Фили през двайсет и седма.
— И ще го направиш, скъпи. Зная, че ще го направиш.
38
Ако алтернаторът на автобуса от Ел за Лас Вегас не се беше повредил, следващият ден можеше да мине по различен начин. Такава е природата на предопределеността и съдбата. Една променлива влияе на друга, тя — на трета и така нататък по безкрайно сложната верига. Вместо да напусне Ел Ей в десет и половина вечерта, автобусът потегли от терминала четири часа по-късно.
За успокоение Уил смучеше от бутилката през по-голямата част от шестчасовото пътуване през пустинята и задряма, когато се вцепени достатъчно. Цялата задна част на автобуса беше само за него. Повечето от останалите пътници предпочетоха да вземат по-късен курс. Имаше само неколцина твърди глави, които останаха да чакат завършването на ремонта, а хората, които се качват в автобус за Лас Вегас посред нощ, предпочитат да останат насаме със себе си.
Периодично посещаваше тоалетната, за да натъпче още марля в раната и да я полее с йод, но продължаваше да кърви и губеше сили с всеки изминал час.
Събуди се, когато изгревът обагряше пустинята — с тъпо главоболие, пресъхнала уста и болки в крака. Трепереше и се сгуши в якето си, за да се стопли. Теренът навън бе равен, кафяв и покрит с бодливи храсталаци. Искаше му се климатикът да се повреди и температурата да се изравни с пустинната жега. Инфекцията вероятно започваше.
Последният час от пътуването бе истинско изпитание. Издържа на гаденето, болката и силните студени тръпки, от които му тракаха зъбите, като стягаше гневно мускули. Трябваше му ужасно усилие на волята, за да довърши започнатото. Ако се огънеше пред засилващата се слабост, Фрейзър щеше да победи. Не можеше да позволи подобно нещо. Съсредоточи мислите си върху Нанси и сина си. В съзнанието му се появи образът на сучещия Фили, докато тя замечтано гледаше през прозореца на апартамента им. После откри, че се смее, когато картината се смени с огромната каравана на Спенс.