— Искам този автобус — изграчи той.
През зеленикавите прозорци в далечината се появи Лас Вегас, издигащ се от равната пустиня, проблясващ като кристал, подобно на Изумрудения град. Надигна се за още една смяна на превръзката. Чистачът на тоалетната сигурно щеше да си помисли, че по време на пътуването е имало здрав екшън.
Накрая автобусът спря на автогарата недалеч от казино „Голдън Нъгет“. Уил беше последен и шофьорът го изгледа подозрително как бавно слиза от стъпало на стъпало.
— Добре ли си, приятел?
— Чувствам се отлично — промърмори му Уил. — Чувствам се късметлия.
Закуцука направо към най-близкото такси. От горещото слънце се почувства малко по-добре. Бавно се намести на задната седалка.
— Закарай ме до Хендерсън. Улица „Сейнт Кроа“.
— Скъп квартал — отбеляза шофьорът и го изгледа.
— Не се и съмнявам. Закарай ме по най-бързия начин и ще получиш петдесетачка отгоре.
— Сигурен ли си, че не предпочиташ някоя болница?
— По-добре съм, отколкото изглеждам. Само бъди така добър да изключиш климатика.
При предишното си посещение в Лас Вегас си беше обещал то да бъде последното му. Това бе преди повече от година, когато дойде да разпита шефа на застрахователната компания „Дезърт Лайф“ във връзка със случая „Апокалипсис“. Беше една от онези ситуации, в които нацелваш правилната посока, но се оказваш на погрешното място. Президентът на компанията Нелсън Елдър се оказа свързан със случая, но не по начина, по който очакваше Уил. Дружеското му отбиване до някогашния му съквартирант Марк Шакълтън също беше далеч от изживяването „каквото виждаш, това получаваш“. Пътуването му остави противни впечатления от Вегас, но и без това никога не си беше падал по града. Закле се, че по един или друг начин това наистина ще бъде последното му стъпване тук.
Пиковият трафик беше в посока на север към Вегас, но те се движеха в обратната и стигнаха доста бързо до Хендерсън. Шоколадовите висини на хребета Макълоу изпълниха предното стъкло, докато приближаваха възвишенията Макдоналд, където се намираше скъпият квартал на Спенс. Уил се напрягаше да остане в съзнание и яростно стискаше и отпускаше юмруци, а шофьорът непрекъснато му хвърляше погледи в огледалото.
Хендерсън се оказа ограден квартал в злачния терен на клуб „Драгън Ридж“, анклав от модерни домове, накацали по хълмовете над игрищата за голф. На портала Уил свали прозореца и каза на охраната, че Уил Пайпър е дошъл да види Хенри Спенс. Чу гласа на Спенс по телефона на пазача, след което мъжът махна на таксито да продължи.
Уил се озова пред най-голямата къща, която бе виждал някога — огромна постройка в средиземноморски стил с цвета на пясъчник. Видя Спенс при отворената врата, седнал на скутера си. Кениън се завтече към тротоара, като махаше и викаше, и спря стреснат при вида на излизащия със залитане Уил. Изтича към него и го подхвана, за да му помогне да извърви разстоянието до вратата.
— Мили Боже! Какво е станало? — ахна той.
Уил стисна зъби.
— Наблюдателите. Май са пипнали Дейн.
— Ужасно се притеснихме — рече Кениън. — Нищо не сме чули. Хайде. Влизай вътре.
Спенс дръпна скутера си назад, за да им направи път.
— Алф, сложи го на дивана в семейната стая! Господи, той кърви! Уил, проследиха ли те?
— Не мисля — изхриптя Уил.
Къщата представляваше осемстотин квадратни метра разкош, същински Тадж Махал в стила на Вегас, построен за богатата съпруга на Спенс. Кениън помъкна Уил през оформения като подкова интериор до една стая с камина, бюро с компютър и огромен кафяв диван, гледащ към басейна в задния двор. Уил се просна на него и Кениън внимателно вдигна краката му и ги положи на дивана. Уил беше пребледнял и плувнал в пот, дишането му бе учестено. Крачолът на панталона бе пропит с лепкава кръв, във въздуха се носеше противна тежка миризма.
— Трябва ти лекар — тихо рече Кениън.
— Не. Още не.
— Хенри, да имаш ножици някъде наблизо?
Спенс приближи със скутера си. Кислородните му тръбички съскаха.