— В бюрото.
Кениън намери ножиците и изряза голям квадрат от панталоните на Уил, разкривайки окървавената превръзка. Разряза и нея, махна марлята и прегледа раната. По време на работата си в никарагуанските джунгли се беше научил да дава първа помощ.
— Сам ли си се превързвал?
Уил кимна.
— Без обезболяващи?
— Боя се, че да.
Бедрото беше зачервено и подуто. От марлята се носеше плътна, противна миризма.
— Инфектирана е.
— Имам цял аптекарски склад в медицинския си сандък — обади се Спенс. — Какво ти трябва?
— Донеси ми някакви хапчета за болка — отвърна Кениън. — Кодеин, викодин, каквото и да е, а също и каквито антибиотици намериш. Да имаш аптечка за първа помощ?
— В багажника на мерцедеса. Немците мислят за всичко.
Уил се опита да се надигне.
— Взех я — каза той. — В раницата е.
Спенс затвори очи.
— Слава Богу.
— Първо да се погрижим за теб — настоя Кениън.
Слабият мъж работеше бързо, напомпа Уил с обезболяващи и антибиотици, после го помоли за прошка, преди да извади стария тампон от раната и да го замени с нов. Уил стенеше и скърцаше със зъби, а когато всичко приключи, поиска уиски.
Кениън не мислеше, че идеята е добра, но Уил все пак успя да го убеди да му налее едно питие.
— Утре го отказвам — заяви той и му подаде празната чаша.
Кениън седна до него, а Спенс докара скутера си по-близо. Едва тогава Уил забеляза, че Спенс се е издокарал. Косата и брадата му бяха грижливо сресани, имаше хубава риза и вратовръзка.
— Защо си се облякъл така? — попита го Уил.
Спенс се усмихна.
— Вече няма да празнувам рождени дни. Затова решихме да отбележим деня на смъртта ми. Алф се представи чудесно. Направи ми палачинки. Планира целия ден, не че е гарантирано, че ще участвам във всичко. Пица и бира за обяд. Следобед ще гледаме „Гражданинът Кейн“ в медийната стая. Пържоли на скара за вечеря. След това ще изключа кислорода и ще изпуша една пура на двора.
— Което вероятно ще го убие — тъжно вметна Кениън.
— Съжалявам, че нарушавам плановете ви — каза Уил. — Подайте ми раницата.
Извади лаптопа и докато операционната система зареждаше, им разказа за намирането на флаш паметта и смъртоносната среща с наблюдателите. Не беше видял Фрейзър, но бе усетил присъствието му.
— Да приключим с работата преди да гледаме филми, става ли? — подкани ги той.
— Напълно съгласен — отвърна Спенс. — Пък и без това вече знам всичко за Роузбъд.
Уил отвори базата данни на Шакълтън и въведе паролата, след което обяви, че е готов.
Спенс пое дълбоко дъх и облиза пресъхналите си устни. Искаше да знае, но процесът щеше да бъде мъчителен. Изрече първото име:
— Уилям Ейвъри Спенс. Балтимор, Мериленд. Той е най-големият ми син.
Уил затрака с клавишите.
— Отвъд хоризонта е.
Спенс издиша и се изкашля няколко пъти.
— Томас Дъглас Спенс, Ню Йорк Сити.
ОХ.
— Сюзан Спенс Пиърсън, Уилмингтън, Делауеър, дъщеря ми.
ОХ.
— Добре — спокойно рече той. — Да продължим с внуците ми. Много са.
Всички бяха ОХ.
Последва списък на снахи и зет, после дойде ред на по-младия му брат и неколцина първи братовчеди.
Един от братовчедите щеше да умре след седем години. Спенс кимна.
Вече беше почти приключил, отпуснат и доволен. Напрежението му беше изчезнало.
И накрая каза:
— Алф, искам да знам и за теб.
— Аз пък не искам! — запротестира Кениън.
— Тогава ни остави за минута. Не е нужно да го чуваш, но трябва да изпълниш желанието на умиращия.
— За Бога, Хенри, през последните две седмици правя само това!
— Скоро този товар ще падне от раменете ти. А сега се разкарай оттук.
Двамата си размениха братски усмивки.
Няколко минути по-късно Кениън се върна с поднос с кафе. Погледна ги и се изкиска.
— Няма да ви питам, а вие няма да ми казвате. Не искам да си развалям хубавите и подредени отношения с Бог. Предпочитам Той да ме изненада. По естествения начин.
— Както решиш, Алф — отвърна Спенс. — Ще пийна едно кафе. Вече приключих. Уил ми поднесе огромен дар. Мога да умра спокойно.
Наркотиците започваха да действат и на Уил му се приспа.