Главният съветник изхвърча от асансьора на етажа на Уил, размахвайки пуснатата по факса забрана. Президентът на компанията разговаряше настрани с изпълнителния продуцент и Джим Зекендорф, който присъстваше в качеството си на съветник, приятел и адвокат на Уил. Президентът тъкмо беше приключил разговора си с Уил и все още бе видимо развълнуван.
Той взе забраната, сгъна я и я прибра в джоба на сакото си, след което се обърна към адвоката си.
— Това е най-голямата новина в историята за най-голямото потулване в историята. Не ми пука дали ще изкарам остатъка от проклетия си живот в затвора. След петнайсет минути сме в ефир.
Каси Невил, водещата ветеран на „60 минути“, се носеше по коридора с ято асистенти зад нея. Макар приближаваща седемдесетте, след един час в гримьорната тя изглеждаше младежки жизнена с характерните си стоманени очи и свити устни. Тази вечер обаче беше изтощена от графици и от темата на предаването и сподели с президента главната си грижа.
— Бил, мислиш ли, че е разумно да го пускаме на живо? Ами ако онзи е някакъв клоун? С нас ще бъде свършено.
— Каси, по-добре се виж с Уил Пайпър — отвърна той. — Прекарах известно време с него и мога да те уверя, че не си измисля.
— Само искам да ви напомня — намеси се Зекендорф, — че инструктирах Уил да не отговаря на каквито и да било въпроси относно убийството на Липински и обстоятелствата около раняването му. В момента тече криминално разследване, което не бива да се компрометира.
Нанси се дръпна настрани, когато Каси влезе в стаята. Водещата отиде направо при леглото на Уил и го погледна в очите.
— Е, казаха ми, че не сте клоун.
— Наричали са ме по много начини, госпожо, но не и така.
— Мен пък не са ме наричали „госпожо“ от страшно много години. Южняк ли сте, господин Пайпър?
— От Флорида. Селската Ривиера.
— Е, приятно ми е да се запознаем при тези необичайни обстоятелства. Ще бъдем в ефир след десетина минути, така че да се подготвим. Искам да се отпуснете и да бъдете себе си. Казват ми, че това можело да се окаже най-гледаното интервю в историята. Светът иска да чуе разказа ви. Готов ли сте, господин Пайпър?
— Няма да бъда, докато не започнете да ме наричате Уил.
— Добре, Уил, да го направим.
Режисьорът отброи с пръсти до едно и посочи Каси, която вдигна очи и зачете аутокюто.
— Добър вечер, дами и господа. Аз съм Каси Невил и в днешните „60 минути“ ще ви представя изключително интервю на живо от Ню Йорк, от болничното легло на човека, за когото говорят всички. След малко ще чуем неговото становище относно нещо, за което аз искрено вярвам, че е най-необичайната новина на нашето време — откритието, че съществува загадъчна библиотека, която предсказва раждането и смъртта на всеки мъж, жена и дете на планетата. — Последва кратка импровизация: — Просто споделям, че от подобно нещо ме побиват тръпки. И освен това трябва да кажем, че американското правителство от четиридесет и седма година пази в дълбока тайна съществуването на библиотеката, скрита в Зона 51 в Невада, където тя е била използвана за секретни изследвания. Човекът, който разкри това пред мен, е Уил Пайпър, бивш агент на ФБР, който се явява тук като частно лице. Всъщност, той е бил беглец и се криел, тъй като е бил мишена на правителството в опитите му да покрие историята. Казвам бил, защото вече не е такъв. Днес той е с мен, за да ви разкаже невероятната си история. Здравей, Уил.
Нервността на Каси започна да се изпарява след няколко минути разговор. Уил беше спокоен, говореше ясно и толкова достоверно, че тя и всички присъстващи попиваха всяка дума. Сините му очи и голямото му красиво лице сякаш бяха създадени за камера. От реакциите й ясно личеше, че е очарована от него.
След като бяха установени фактите, Каси поиска да научи какво е мнението му за библиотеката, сякаш той бе лакмус за реакцията на всички хора.
— Брат ми Джон почина миналата година съвсем внезапно, от аневризма — каза тя и в окото й блесна сълза. — Нима някой е знаел или би могъл да знае за това предварително?
— Точно така го разбирам — отвърна Уил.
— Това само събужда гнева ми.
— Напълно ви оправдавам.
— Мислите ли, че семейството му е трябвало да знае? Мислите ли, че той е трябвало да знае?
— Не аз съм човекът, който може да каже това. Не съм никакъв авторитет или морален стожер, но ми се струва, че ако някой в правителството разполага с тази информация, тя би трябвало да бъде дадена на човека, ако той я поиска.