— Ами ако хората не искат да знаят?
— Не бих принудил никого да научава нещо против волята му.
— Погледнахте ли за себе си?
— Погледнах — отвърна той. — Ще живея най-малкото до двайсет и седма.
— Ами ако бяхте открили, че ще умрете през следващата седмица, месец или година?
— Уверен съм, че всеки би реагирал различно, но си мисля, че лично аз щях да го приема и да живея всеки оставащ ми ден възможно най-пълноценно. Кой знае, може би това биха били най-добрите дни в живота ми.
Каси се усмихна на отговора и кимна в знак на съгласие.
— Две хиляди двайсет и седма. Казахте, че книгите спират на тази година.
— Точно така. На девети февруари.
— Защо?
— Не съм сигурен, че някой знае.
— Споменаваше се нещо за апокалиптично събитие.
— Не съм сигурен, че трябва да очакваме такова — с равен глас рече Уил. — Данните са твърде откъслечни, затова не мисля, че хората трябва ги изопачават.
— Дано сте прав. Казвате също, че малко е известно за хората, които са създали тези книги.
Уил поклати глава.
— Ясно е, че са притежавали невероятна дарба. Но отвъд това всичко са само догадки. Несъмнено ще се намерят мъже и жени, които са много по-квалифицирани от мен, да изкажат тежките си мнения. Аз съм просто един пенсиониран федерален агент.
Невил издаде напред прочутата си брадичка.
— Религиозен ли сте?
— По рождение съм баптист, но не съм особено религиозен.
— Мога ли да ви попитам дали вярвате в Бог?
— В някои дни повече, отколкото в други, предполагам.
— Библиотеката не промени ли възгледите ви?
— Библиотеката ми показа, че има неща, които не разбираме. Предполагам, че това не е чак толкова изненадващо.
— Каква беше личната ви реакция, когато разбрахте за съществуването на библиотеката?
— Може би същата като на повечето хора. Бях потресен. И все още съм.
— Разкажете ми за Марк Шакълтън, служителят, който откраднал базата данни и бил прострелян и сериозно ранен.
— Познавах го от колежа. Присъствах, когато беше прострелян. Изглеждаше тъжен тип, бих казал жалък.
— Какво го е накарало да изфабрикува случая „Апокалипсис“?
— Мисля, че алчността. Сподели, че искал да живее по-добре.
— Алчността?
— Да. Той беше много умен човек. И можеше да постигне целта си.
— Ако не бяхте разрешили случая.
— Имах помощ — партньорът ми, специален агент Нанси Липински. — Уил я намери с очи зад една от камерите и й се усмихна. — Сега тя е моя съпруга.
— Щастлива жена — кокетно рече Каси. — Американското правителство не иска да знаем за съществуването на библиотеката.
— Мисля, че това е очевидно.
— И от правителството са били готови да убиват, за да запазят тайната.
— Умряха хора.
— Вие също сте били мишена.
— Така е.
— Затова ли излязохте пред публика и разкрихте историята пред медиите?
Уил се наведе напред, доколкото можеше.
— Вижте, аз съм патриот. Работех във ФБР. Вярвам в закона, реда и правната ни система. Правителството не може да бъде съдия, жури и изпълнител, дори когато защитава засекретени данни. Имам всички основания да смятам, че ако не действах, щяха да ми затворят устата — моята, на семейството ми и на приятелите ми. Те убиха хора, опитвайки се да се доберат до мен. Ето защо предпочитам да бъда в ръцете на съгражданите си.
— Съобщиха ми, че няма да отговаряте на въпроси за господин и госпожа Липински, както и за обстоятелствата, при които сте били ранен. Надявам се, че се възстановявате?
— Да. Предполагам, че всичко това в крайна сметка ще излезе на бял свят. И благодаря, ще се оправя напълно.
— Когато запознавахте пресата със случая „Апокалипсис“, те ви нарекоха Пайд Пайпър6. Такъв ли сте?
— Не свиря на флейта и не си падам много по плъхове.
— Знаете какво имам предвид.
— Определено не съм човек, който следва други, но и никога не съм мислил за себе си като за лидер.
— Тази вечер това може да се промени. Кажете, защо предпочетохте да дадете историята на младия репортер от „Вашингтон Пост“, който пусна сензацията вчера със забележителната си статия на първата страница?
6
Свирачът от приказката, който избавил града от плъхове, а след като жителите отказали да му платят, откраднал с музиката си децата им. — Б.пр.