— Проблемът с двайсет и седма година тревожи ли ви? — попита Нанси.
— Тук живеем в настоящето. Нашата общност е загрижена дружно да възхвалява Господа, да отслужва литургиите и да се моли според Светото писание. По същество грижата ни е да познаем Исус Христос. Две хиляди двайсет и седма, астероиди и всякакви подобни неща не ни тревожат.
Уил му се усмихна.
— Ако питате мен, цялата тази суматоха около двайсет и седма е може би за добро. Целият свят ще бъде прекалено съсредоточен върху космическите канари и други такива, вместо да мисли как да унищожи самия себе си. Най-сетне всички да имаме обща цел. Независимо дали ще спечелим, или ще загубим, според мен това ще бъдат най-добрите седемнайсет години, които сме имали някога.
Абатът върна количката на Нанси.
— Той е чудесен малчуган и има добри родители. Предстои му светло бъдеще. А сега ще тръгвам. Останете колкото пожелаете.
— Радваш ли се, че дойде тук? — попита Нанси, след като останаха сами.
Уил погледна падината и си представи зеленооките рижави писари, безмълвно трудили се тук векове наред, монасите, които пазели тайната им като свещено задължение, последната кървава катастрофа, сложила край на всичко. Представи си как е изглеждала Библиотеката, огромната колекция от дебели тежки книги в просторните хранилища. Все още се надяваше, че някой ден ще бъде поканен в Невада да види как изглежда Библиотеката сега. Но не го очакваше със затаен дъх.
— Да, радвам се. Радвам се също, че двамата с Фили сте с мен. — Погледна през поляната към морето. — Господи, колко спокойно е тук.
Останаха още известно време, докато слънцето не започна да залязва. Трябваше да хванат ферибота, а след това ги очакваше дълго шофиране. Уил трябваше да посети един гроб под ябълково дърво във фамилно гробище в провинция Шекспир, преди да отлетят обратно към Маями. Нанси трябваше да свиква с новото си място в отдела във Флорида, както и да обзавежда къща.
А той смяташе да полови риба в примамливите води на Мексиканския залив.