Спенс изключи микрофона на телефона си и обяви:
— Иска ми се да видя лицето на кучия син, който наддава срещу нас. Кой ще тръгне да плаща такива пари за книга, която прилича на стар опис от преброяване?
— Може би някой, който знае какво представлява тя — злокобно предположи Уил.
— Малко вероятно, освен ако… — Спенс подсмръкна. — Алф, какво мислиш?
Кениън сви рамене.
— Възможно е, Хенри. Винаги е възможно.
— Какво имате предвид? — попита Уил.
— Наблюдателите. Мутрите от Зона 51 може да са надушили. Надявам се да греша — въздъхна Спенс и обяви: — Смятам да вдигна залога.
— С колко пари разполага той? — обърна се Уил към Кениън.
— С много.
— А не можеш да ги отнесеш със себе си в гроба — добави Спенс и включи микрофона. — Стайн, обяви сто хиляди лири от мое име. Почнах да губя търпение.
— Правилно ли чух, че току-що казахте сто хиляди? — с несигурен глас попита Стайн.
— Съвсем правилно.
Стайн поклати глава и обяви на висок глас:
— Предложението по телефона вече е сто хиляди лири!
Фрейзър забеляза, че физиономията на Тоби от развълнувана става подозрителна. Явно току-що се бе сетил, че в книгата има нещо повече, отколкото е предполагал.
— Добре тогава — с равен глас каза Тоби, загледан право в навъсеното лице на Фрейзър. — Питам се дали господинът е готов да предложи сто двадесет и пет хиляди?
Фрейзър кимна и за пръв път тази сутрин отвори уста, за да каже просто:
— Да.
Почти беше стигнал тавана. За последен път бе изпитвал нещо близко до паниката скоро след като навърши двайсет, когато като млад командос бе участвал в една мисия на морските тюлени на източния бряг на Африка, в която нещата тръгнаха на зле. Бяха хванати в капан, превъзхождани трийсет към едно, обстрелвани с гранатомети. Сега обаче беше по-зле.
Извади телефона си и избра номера на секретаря на ВМС, който в този момент играеше сутрешна партия скуош в Арлингтън. Неговият телефон иззвъня в кабинката на съблекалнята и Фрейзър чу:
— Лестър. Оставете съобщение и ще ви се обадя.
Стайн обяви новото предложение от сто двадесет и пет хиляди. Спенс му каза да задържи за момент и изключи микрофона.
— Време е да приключваме с това — изръмжа той към другарите си. Уил сви рамене. Парите не бяха негови. Спенс отново се свърза със Стайн. — Вдигам на двеста хиляди лири.
Когато Стайн обяви предложението, Тоби опря и двете си длани на катедрата, сякаш за да запази равновесие. Управителят на „Пиърс & Уайт“ — сериозен белокос патриций — наблюдаваше зад кулисите и нервно почукваше с пръсти. Тоби се обърна учтиво към Фрейзър.
— Господинът ще предложи ли повече?
Фрейзър стана и тръгна към един свободен ъгъл.
— Трябва да се обадя по телефона — каза той. Напрегнатият глас, излязъл от гърлото на грамадата, беше почти комично тънък.
— Мога да дам малко време на господина — предложи Тоби.
Фрейзър отново звънна на Лестър, после на Пентагона, където попадна на някакъв помощник. Започна да бомбардира нещастника с порой яростно прошепнати думи.
Тоби наблюдаваше търпеливо известно време, след което отново попита:
— Господинът желае ли да вдигне цената?
— Задръжте! — извика му Фрейзър.
В залата се надигна глъчка. Събитието бе определено необичайно.
— Е, наша ли е вече? — попита Спенс.
— Другият клиент се опитва да се консултира по телефона, така поне ми се струва — отвърна Стайн.
— Ами кажете му да побърза — изхриптя Спенс.
Фрейзър бе плувнал в студена пот. Мисията бе на път да се срине, а провалът бе немислим. Беше свикнал да решава проблеми с прилагането на премерен натиск и насилие, но обикновеният му запас трикове бе абсолютно безполезен в светската зала в центъра на Лондон, пълна с библиофили с жълтеникави лица.
Стайн вдигна вежди, за да даде знак на Тоби, че клиентът по телефона е нетърпелив.
Тоби пък посрещна строгия поглед на началника си. Двете кимания означаваха край на колебанията.
— Боя се, че ако не чуя по-високо предложение, ще трябва да сложа край на наддаването с окончателна цена двеста хиляди лири.