Котъл пъхна електронния ключ в слота и лампичката светна зелено. Тъкмо прекрачваше прага, когато шумът го накара да погледне назад. Мъжът от асансьора бе само на метър от него и приближаваше енергично.
— Хей! — остро извика той.
Декорсо затвори вратата с ритник зад него.
— Това не е обир — бързо рече той. — Трябва да говоря с теб.
Колкото и да бе странно, Котъл не изглеждаше уплашен.
— Така ли? Тогава се разкарай от стаята ми и ми звънни по телефона. Глух ли си, пич? Чупката.
Декорсо го изгледа слисано. Хлапето трябваше да се е превърнало в тресящо се мекотело, умоляващо да бъде пощадено, да му тика портфейла си в ръцете — а вместо това стоеше непоколебимо пред него.
— Кажи ми какво знаеш за Уил Пайпър, онзи, с когото току-що се видя — нареди наблюдателят.
Котъл пусна куфара си и стисна и разпусна юмруци няколко пъти, сякаш загряваше за предстояща кавга.
— Виж какво, не зная кой си, но или ще се разкараш доброволно, или ще те натроша и ще изхвърля парчетата ти.
Декорсо бе смаян от агресивността на хлапето.
— Не прави нещата по-сложни, отколкото е нужно — предупреди го той. — Нагазил си в лайняната река, приятел. Така че просто ще ти се наложи да продължиш по течението.
— За кого работиш? — остро попита Котъл.
Декорсо поклати невярващо глава.
— Ти на мен ли ще задаваш въпроси? Я стига бе. — Време беше за ескалиране на ситуацията. Извади сгъваем нож от джоба на палтото си и го отвори с рязко движение на китката. — Книгата. Защо я искаше Пайпър? Имаше ли някой друг с него? Кажи ми, и се махам. Решиш ли да ми играеш номера, ще съжаляваш.
Вместо отговор Котъл се сниши, внезапно се хвърли към Декорсо и го блъсна във вратата. От силата на удара ножът отлетя от ръката му и падна на килима. Декорсо инстинктивно стовари юмруци върху гърба на Котъл и успя да го отдели от себе си, като вдигна коляно към брадичката му.
Намираха се на половин метър един от друг; имаха само миг да се спогледат, преди да се сблъскат отново. Декорсо видя как Котъл заема свитата позиция на опитен боец, професионалист, което само засили объркването му. Погледна бързо към ножа и Котъл използва момента да атакува отново, засипвайки го с порой удари и ритници, всички насочени към врата и слабините.
Декорсо използва по-голямата си телесна маса да отхвърли противника и да го отдалечи от вратата. Огледа стаята за друго оръжие. Младокът нямаше да му позволи да вземе ножа си. А Декорсо нямаше да успее да го неутрализира с голи ръце. Хлапето бе твърде добро за това.
Декорсо се хвърли напред и Котъл извади лошия късмет да стъпи върху куфара си и да изгуби равновесие. Падна тромаво по гръб, с глава до нощната масичка. Декорсо хвърли всичките си сто и петнайсет кила мускули върху по-дребния противник и чу как въздухът излезе със съскане от смачканите му гърди.
Преди Котъл да успее да отвърне с контраудари и ритници, Декорсо посегна към радиобудилника на масичката и го изтръгна от контакта. С дива лудост стовари яката кутийка върху скулата на Котъл и продължи да удря отново и отново като пневматичен чук, докато устройството не се превърна в парченца пластмаса и платки, а лицето на Котъл — в кървава пихтия с натрошени лицеви кости. Чу как младокът стенеше и ругаеше.
Декорсо се вдигна на колене и се завъртя, за да потърси ножа.
Къде се беше дянал?
И тогава го видя, понесъл се към него в юмрука на Котъл. Острието премина през дебелото палто и се задържа в плата достатъчно дълго, за да може Декорсо да сграбчи ръката на Котъл и да я счупи като клечка в коляното си.
От първобитния рев на младежа Декорсо изгуби контрол. Годините тренировка и дисциплина внезапно бяха заличени като мост, пометен от внезапно придошла река. Ножът вече беше в неговата ръка и той абсолютно безсъзнателно се наведе и замахна към дясната страна на вече окървавения врат, разряза чисто сънната артерия и се дръпна назад, за да избегне кървавия фонтан.
Остана да седи задъхан, борещ се за глътка въздух, и гледаше как кръвта на Котъл изтича и той умира.
Когато дойде на себе си, Декорсо взе портфейла и паспорта на мъртвия, след което отвори куфара и пръсна съдържанието му, за да инсценира обир. Намери плика с адреса на Пайпър и го прибра в джоба си.
После излезе, все така задъхан.
В Лондон се вдигна тревога, след като обикновено надеждният Котъл така и не направи второто си обаждане. Дежурният офицер бе достатъчно загрижен да звънне на телефона му, но отговор не последва. Беше полунощ, дълбоко в недрата на голямата модерна сграда на Секретните разузнавателни служби на Вауксхол Крос, където ярките лампи светеха непрекъснато. Накрая шефът на отдела нареди на един асистент да звънне в „Гранд Хаят“ и да провери дали Котъл се е регистрирал.