Кениън трепереше от възбуда.
— У. Ш.! Мили Боже! Приятели, това е писано от Шекспир! Уилям Шекспир! Някой от вас знае ли през коя година е роден?
Не знаеха.
— Имаш ли компютър?
Уил намери лаптопа си под някакво списание.
Кениън го грабна от ръцете му, влезе в интернет и отвори някакъв посветен на Шекспир сайт. Очите му пробягаха по първите няколко абзаца.
— Роден през хиляда петстотин шейсет и четвърта. Значи е бил на седемнайсет през осемдесет и първа. Знае се съвсем малко за ранните му години, до появата му като актьор в Лондон през хиляда петстотин осемдесет и пета. Стратфорд на Ейвън е в Уорикшър! Там, където е и Кантуел Хол. — Кениън отново погледна пергамента. — „Предвидили, че не добро, а зло от него ще се случи“. Това е каламбур! Не е на добро — Кантуел2. Шекспир много си е падал по каламбурите. Това стихотворение е гатанка. Пише за серия улики и съм сигурен, че те са за произхода на книгата! Били са скрити в Кантуел Хол, убеден съм в това, Хенри!
Спенс го гледаше с провиснала челюст. Малко увеличи количеството кислород, за да дойде на себе си.
— По дяволите! Прав бях за тази книга, тя е специална! Трябва незабавно да идем там.
Говореше в множествено число, но се взираше право в Уил.
Когато Декорсо доближи паркираната на няколко пресечки от хотела кола, Фрейзър нямаше нужда да пита как е минала срещата. Отговорът беше изписан по цялото му лице със синини. Фрейзър го изчака да се качи, след което попита:
— Какво стана?
— Беше професионалист.
— Сигурен ли си?
Декорсо докосна подутата си устна.
— Беше професионалист! — повтори той, сякаш се защитаваше.
— Измъкна ли нещо от него?
— Не.
— Защо?
— Налетя на бой. Положението беше или той, или аз.
Фрейзър поклати глава.
— Мамка му.
— Съжалявам. — Декорсо му подаде документите на Котъл.
Фрейзър прегледа съдържанието на портфейла. Шофьорска книжка и кредитна карта, малко пари в брой. Британският му паспорт изглеждаше съвсем нормален.
Декорсо мислено повтаряше преживяното.
— Този тип беше обучен като командос. Извадих късмет. Можеше аз да съм трупът.
— Бил е от Специалните разузнавателни служби.
— Кога разбра това?
— Точно преди да влезеш в асансьора.
— Защо не ми каза?
— Знаех, че нищо няма да ти се случи.
Декорсо ядосано скръсти ръце на гърдите си. Още дишаше тежко.
Фрейзър поклати глава. Можеше ли такава проста операция да се прецака още повече?
Беше прекарал времето в бара в съставяне на списък. Сега го метна на Декорсо, който още не можеше да дойде на себе си.
— Прегледай датите на смърт на тези.
— Кои са те?
— Семейството на Уил Пайпър. Всичките му близки.
Декорсо заработи мълчаливо, все още ядосан и запъхтян.
— Прехвърлих резултатите на смартфона ти — съобщи той след няколко минути.
В същото време устройството издаде мелодичен звън. Фрейзър отвори имейла и заразглежда датите на смъртта на всички на този свят, които имаха значение за Уил.
— Поне това е добре — рече той. — Даже много добре.
11
На следващата сутрин Уил се измъкна рано от леглото, за да се приготви, преди семейството му да се събуди. Слънцето вече светеше ярко и примамващо, лъчите му проникваха като златен меч между завесите в спалнята.
Включи кафе-машината и загледа като хипнотизиран как черната течност капе през филтъра в каната. Беше така унесен в мисли, че забеляза Нанси едва когато тя отвори хладилника, за да извади портокаловия сок.
— Съжалявам за снощи — побърза да каже той. — Получиха си книгата и си тръгнаха.
Тя не му обърна внимание. Значи така ще вървят нещата.
— Книгата беше истинска, напълно автентична — дръзко продължи той. — Направо невероятна.
Тя явно не искаше да чува нищо по темата.
— В нея имаше скрито стихотворение. Смятат, че е написано от Уилям Шекспир.
Вече си личеше, че Нанси се мъчи да се престори, че не проявява интерес.
— Ако искаш да го видиш, сканирах го на принтера. Копието е в горното чекмедже на бюрото.