— С какво? — подозрително попита момичето.
— Стихотворението е карта. То споменава за следи за книгата и най-вероятно те са скрити в Кантуел Хол. Може би са все още тук, но може и отдавна да са изчезнали. Помогнете ми с намирането на великденското яйце и стихотворението е ваше, независимо от резултата.
— Защо му е на този Спенс да ни връща нещо, за което е платил и по право си е негово? — замислено попита Кантуел. — Не мисля, че бих го направил на негово място.
— Господин Спенс вече е богат човек. Освен това умира. Готов е да размени стихотворението срещу някои отговори, това е.
— Можем ли да го видим? — попита Изабел.
Уил извади пергамента от куфарчето. Беше защитен с прозрачен найлонов плик. Подаде й го тържествено.
След кратко проучване устните й затрепериха от вълнение.
— Не добро — прошепна. Беше открила намека на мига.
— Какво беше това? — раздразнено попита старецът.
— Споменава се за рода ни, дядо. Нека ти го прочета.
Зачете сонета с ясен глас, направо за запис, изразително, с нюанси и драматичност, сякаш го бе чела преди и бе репетирала представянето му.
Кантуел сбърчи чело.
— Хиляда петстотин осемдесет и първа, така ли?
— Да, дядо.
Той се облегна тежко на облегалките на фотьойла и се изправи, преди Уил или Изабел да успеят да му помогнат, после се затътри към един полутъмен ъгъл на помещението, като си мърмореше. Двамата го последваха.
— Дядото на Шекспир, Ричард, е бил от селото. Роксал е родното място на рода му. — Старецът оглеждаше стената. — Къде е той? Къде е Едгар?
— Кой Едгар, дядо? Имали сме неколцина.
— Знаеш го, реформистът. Не е най-черната ни овца, но почти може да мине за такъв. Би трябвало той да е бил господар на имението през осемдесет и първа. А, ето го. Вторият отляво, в средната част. Виждате ли го? Онзи с нелепо високата яка. Не е от най-красивите в рода. Имаме известни генетични вариации през вековете.
Изабел включи един лампион и донякъде освети портрета на мъж с кисела физиономия и остра козя брадичка, застанал в арогантна надута поза. Беше облечен в тясна черна туника с големи златни копчета и имаше конична холандска шапка с периферия като чиния.
— Да, той е — потвърди Кантуел. — Преди време дойде един момък от Националната галерия, според когото картината вероятно е от Робърт Пийк Старши. Изабел, напомни това на баща си, след като пукна. Може да струва няколко лири, ако му потрябват.
От другия край на помещението се разнесе силен женски глас.
— Здравейте! Върнах се. Дайте ми един час и обядът ще е готов.
Икономката, дребна, набита жена, все още беше с мокрия си шал и чанта в ръка, но работата винаги беше на първо място.
— Гостът ни пристигна, Луиз — извика й Изабел.
— Виждам. Намерихте ли чистите кърпи, които извадих?
— Още не сме се качвали горе.
— Ама че сте груби! — сгълча ги тя. — Оставете господина да дойде на себе си. Много път е бил. И доведете дядо си в кухнята да си вземе хапчетата.
— Какви ги говори? — намръщено попита старецът.
— Луиз каза да си вземеш хапчетата.
Кантуел погледна предшественика си и сви съчувствено рамене.
— После ще продължим, Едгар. Онази жена събужда страх в сърцето ми.
Крилото за гости на горния етаж бе прохладно и тъмно — дълъг, облицован с ламперия коридор с месингови лампиони и мъждукащи крушки на всеки няколко метра, стаи от двете страни като в хотел, и дълги износени пътеки. Стаята на Уил гледаше към задната част на къщата. Той отиде до прозореца да погледа набиращата сила буря и разсеяно махна мъртвите мухи от перваза. Долу имаше застлан с тухли вътрешен двор и градина зад него. Плодните дървета се огъваха под силния вятър и валящия косо дъжд. На преден план, вдясно, различи ъгъла на нещо като конюшня, а зад нея се виждаше покривът на друга сграда с остър връх, но заради пороя не можеше да различи за какво служи.
Плисна малко вода на лицето си, седна на леглото с балдахин и се загледа в телефона си. На индикатора за обхват имаше само една чертичка. Може би беше достатъчно, за да се обади у дома. Представи си тромавия разговор. Какво можеше да каже, което да не го вкара в още по-голяма беля? По-добре да приключи тук колкото се може по-скоро и лично да се погрижи за стопяването на леда в семейството. Затова се задоволи със съобщение. Пристигнах без проблеми. Скоро се връщам. Обичам те.