Спалнята беше като за стара дама, с множество сухи цветя, везани възглавнички и дантелени завеси. Уил свали обувките си, отпусна тежкото си тяло върху бродираната завивка и прилежно дремна около час, докато подобният на звънче глас на Изабел не го повика за обяд.
Апетитът му се справи с всичко, което Луиз можеше да му предложи, че и отгоре. Неделното меню пасваше добре на предпочитанията му към месо и картофи. Уил погълна малки планини печено телешко, печени картофи, грах, моркови и соя, но се въздържа от третата чаша бургундско.
— Има ли някакви сведения, че Шекспир е посещавал Кантуел Хол? — попита Изабел дядо си.
— Никога не съм чувал за подобно нещо, но защо не? — отвърна с пълна уста старецът. — Много е обикалял в този район на младини. Били сме виден род, който до голяма степен е запазил католицизма си през онзи ужасен период, а Шекспирови са били вероятно другите най-близки католици наоколо. Пък и още по онова време сме имали чудесна библиотека, която би трябвало да запали интереса му. Напълно възможно е.
— Някакви теории защо Едгар Кантуел би си направил труда да поръча стихотворението, да остави уликите и после да скрие творбата в книгата? — попита Уил.
Кантуел преглътна граха и допи остатъка от виното си.
— Били са тежки времена и човек лесно е можел да изгуби живота си заради вярата. Вероятно са имали подозрението, че книгата е опасна; нищо чудно сърце да не им е давало да я унищожат. И решили, че е по-добре да скрият значението й по някакъв хитроумен начин. Може би обяснението ми е пълна глупост, но така си мисля.
Изабел цялата сияеше.
— Струва ми се, че дисертацията ми ще се окаже доста интересна.
— Е, какво ще кажете? — попита Уил. — Споразумяхме ли се?
Изабел и лорд Кантуел кимнаха. Бяха обсъдили въпроса, докато Уил си почиваше.
— Да, споразумяхме се — отвърна Изабел. — Можем да започнем малкото си приключение след обяда.
14
Започнаха в библиотеката. Тя се намираше в просторно помещение с излъскан от времето дървен под, няколко запазени килима и една външна стена, която пропускаше сивата светлина на бурния ден през прозорците с малки ромбовидни стъкла. Покрай останалите стени бяха подредени лавици; единственото изключение бе пространството над камината, където висеше потъмняла от саждите маслена картина, представяща традиционен английски лов.
Имаше хиляди книги, повечето от които издадени преди двадесети век, но в една секция в ъгъла можеха да се видят и съвременни издания, дори и такива с меки корици. Уил огледа всичко това с натежал поглед. Лорд Кантуел вече бе обявил, че смята да се оттегли за следобедната си дрямка, и въпреки желанието на Уил да свършва колкото се може по-бързо и да се прибере у дома, мисълта да се пльосне в някое от тапицираните кресла в тъмните ъгли на претъпканата библиотека и да затвори очи беше много примамлива.
— Това беше вълшебното ми място, когато бях малка — каза Изабел, докато обикаляше помещението и леко докосваше книгите с пръсти. — Обичам тази библиотека. — В нея имаше някакво спокойствие и мечтателност, пълен контраст със стереотипа за вятърничавите студенти. — Играех си тук часове наред. И сега прекарвам повечето си време тук. — Тя посочи дългата маса, отрупана с бележници и химикалки, лаптоп и купчини стари книги с отбелязани интересни страници. — Ако стихотворението е автентично, бих могла да започна дисертацията си от нулата!
— Съжалявам. Няма да можете да го използвате. После ще ви обясня.
— Шегувате се! То би могло да даде чудесен старт на кариерата ми.
— С какво искате да се занимавате?
— Да преподавам, да пиша. Искам да бъда добър академичен историк, типичен професор от миналото. Предполагам, че тази библиотека е причината за тази шантава амбиция.
— Не мисля, че е шантава. Дъщеря ми е писателка. Горе-долу на вашата възраст е — добави той, без да знае защо, и тя изхихика нервно. Уил отклони неизбежните учтиви въпроси за Лора и направо пристъпи към работа. — Покажете ми къде се намираше книгата.
Тя посочи едно празно място на нивото на очите в средата на дългата стена.
— Винаги ли е била там?
— Откакто се помня.
— И книгите до нея ли? Имало ли е пренареждания?
— Не, доколкото знам. Можем да попитаме дядо, но нямам спомени за разместване. Книгите си стояха винаги по местата си.